Уважаема Наталия Сергеевна!

         Пиша Ви веднага щом се прибрах вкъщи и установих ужасната грешка, която и двамата с Вас сме допуснали. Така се получава, когато заводът за куфари в Тула произвежда само три модела в два цвята. И за лош късмет точно ние с Вас, Наталия Сергеевна,  да имаме еднакви куфари, които неволно сме разменили при моето слизане от влака в Красноярск. Видях адреса Ви, пришит на картонче от вътрешната страна на куфара Ви. Моля да ме извините, че бърках в него, но той така или иначе не бе заключен, а и аз все още го смятах за мой, когато го отварях. Слава Богу, че все пак намерих адреса Ви, и ще може всеки един от нас да си върне багажа.

         Вероятно Вие, Наталия Сергеевна, вече също сте разбрала за нелепата размяна. Може би преди мен дори? Все пак Вие останахте в купето продължавайки пътуването си за Иркутск. Навярно нещо Ви е дотрябвало и сте отворила моя куфар. Представям си колко изненадана сте била. Да, знам... Не толкова от мръсните ми мъжки дрехи, колкото от онези две плюшени мечета Мишка в багажа. Подарък са за дъщерите ми Оленка и Дашка. За спомен от Москва и Олимпиадата. Знам какво си мислите, Наталия Сергеевна. Да, аз съм един долен лъжец. Излъгах Ви, че съм ерген. Точно за това бързам да Ви пиша. Моля Ви, умолявам Ви, скъпа Наталия Сергеевна, съпругата ми не бива да научава за нашия мимолетен флирт по време на тридневното ни пътуване от Москва! Тя е бременна в осмия месец и всяко вълнение е противопоказно. Освен това е и много ревнива, а баща ѝ е военен, при това твърде избухлив. Ето поради всичките тези причини аз отклонявах всичките Ви молби за размяна на адресите за кореспонденция. За зла беда и моят адрес е върху онова пришито картонче в онзи мукавен сандък от проклетия Тулски куфарен завод! Ако не беше там, може би всичко щеше да е различно.

         Мразете ме, ругайте ме, проклинайте ме, Наталия Сергеевна, но за нищо на света не пишете писмо на този адрес, или не изпращайте багажа ми от свое име! Опазил ме Бог пък да дойдете лично! Това ще съсипе не само брака ми, но и живота на две невръстни момиченца, както и на едно неродено още момченце! Какво са виновни те за слабостта на баща им?  Какво е виновен и баща им, че се подаде на изкушението, което Вие му предоставихте? Какво е виновен той, т.е. аз, че случайността ни събра в едно тясно спално купе за цели три дни и две нощи на Транссибирската железопътна линия?! При това Вашето фриволно държание на актриса съвсем размъти разсъдъка ми. Първо вицовете и намеците Ви със сексуален подтекст, после онези уж небрежни докосвания, а и водката, която ми наливахте през цялото пътуване...  Няма на света мъж, Наталия Сергеевна, който да не се възползва от такава ситуация. Още повече, ако той не е докосвал жена от четири месеца...

         Виновен съм и за това, че Ви излъгах, че съм военен летец. Със сигурност вече сте намерила в багажа ми записките от летния квалификационен курс по счетоводство в МГУ. Да, аз съм един обикновен счетоводител. Коя актриса с несравнима красота като Вашата би обърнала внимание на такъв? Мухльо някакъв с подвижни ръкави на лактите! Когато Вие се представихте за театрална актриса, как можех аз да Ви кажа, че по цял ден пресмятам разходите за картофи и моркови на детските градини в Трети Красноярски район? Нямаше как да го направя. Затова на мига се превърнах във военен летец, герой от войната в Афганистан, връщащ се за кратък отпуск при своите родители. Затова и не Ви дадох адреса си. Излъгах Ви, че другата седмица пътувам отново за Кабул и към ужасите на войната... Вече сигурно сте ми бясна. Знам, че точно тази моя лъжа е събудила любопитството Ви и желанието Ви да ме имате. Всъщност затова и излъгах. Да, но ако трябва да сме честни, Вие, скъпа Наталия Сергеевна, ме излъгахте първа! Вече знам, че не сте актриса, и че не пътувате за Иркутск, за да започнете работа в Театъра на народната драма. Да, куфарите крият нашите тайни, и за зла ирония понякога ги разкриват на неподходящите хора... Не само моята тайна, но и Вашата. Не Ви се сърдя. Може ли един обикновен счетоводител, представящ се за военен пилот, да се сърди на една обикновена начална учителка, мечтаеща и представяща се за актриса? Не, разбира се. Военен летец е моят тъст, онзи сприхавият, който цял живот ме е гледал с презрение. За три дни аз бях като него. Пораснаха ми криле, както се казва. Успях да вляза в роля, разказвах неговите истории, говорех на неговия език. И бях щастлив! Макар и само за три дни не бях онзи неудачник с дървеното сметало и налакътниците, а истински орел... Само с алкохола не успях да се справя съвсем като него. Аз почти не пия, драга Наталия Сергеевна. Вашият попътен кашон с водка, а и онези четирите допълнителни бутилки, които слязох да купя на гарата в Барабинск, признавам ми дойдоха малко в повече. Но така ми се искаше да бъда на висотата на съветския военен летец! Той може не само да лети и да побеждава в бой, но и да са весели и пие не по-малко добре. Надявам се, че успях, и че не се изложих. Казвам всичко това, защото напълно Ви разбирам, че и Вие сте се чувствала прекрасно, вживявайки се в ролята на актриса, разказвайки за ролите си в театъра, за бъдещите си творчески планове, за киното, за филмите, в които мечтаете да се снимате, за познанството Ви с Володя Висоцки. Бог да прости душата му! Как нелепо си отиде човекът. Не посмях да Ви кажа, че тази пролет през април той гостува в Дома на културата в Красноярск. Все пак Вие вече знаехте, че по това време съм разгонвал антиправителствените демонстрации в Кабул с ниски полети на моя МиГ. Истината е, че със съпругата ми Настя бяхме на третия ред на концерта на Висоцки. Забележителен артист и бард! И когато разбрах, че сте го познавала лично, не бях на себе си от радост. Може би тогава ми се отвори и глътка и запасите Ви с водка бързо тръгнаха към изчерпване. Затова и слязох в Барабинск, да ги възстановя. Колко смешно се получи тогава. Не бях преценил времето и опашката за алкохол. Влакът бавно потегляше, аз тичах след него, здраво стиснал четирите бутилки в ръце и не знаех как да се хвана за дръжката на вратата и да отскоча. А в това време Вие, Наталия Сергеевна, крещяхте от прозореца „Давай, Льоша, можеш да скочиш и без ръце! Ти си орел, Льоша! Можеш да литнеш! Давай!“ Добре, че кондукторът бе на вратата, че пое бутилките и аз успях да се хвана и отскоча в последния момент. А в купето Вие ме посрещнахте като герой! Хвърлихте се на врата ми и ме разцелувахте страстно. Ех... А как се любихме после. Показахте ми такива неща, които моята Настенка никога... Е, както и да е.

        Простете ми, уважаема Наталия Сергеевна! Спомних си, стана ми едно такова хубаво и затова се отплеснах. По същество. Изпращам куфара Ви на дадения в картончето адрес. Ще помоля да направите същото и с моя куфар. Имам една голяма молба. Помолете някой Ваш познат мъж да изпрати багажа ми от свое име. Първите  думи на жена ми, когато се прибрах у дома, бяха „С кого пътува в едно купе?“ Женска интуиция ли, що ли? Не можех да ѝ   кажа за Вас. Излъгах я, че съм пътувал с мъж, началник на смяна в Машиностроителния завод в Иркутск. И сега ще се получи доста конфузно, ако получа куфара си от една непозната жена. Затова намерете някой мъж и ако трябва, му платете, за да изпрати куфара ми! За всички тези разходи прилагам в писмото си и тези 100 рубли. Не, не казвайте, че са много и че са почти колкото едномесечната Ви заплата. Все пак Вие носехте толкова много и водка, и икра, и хайвер...

И една последна молба, скъпа  Наталия Сергеевна – Когато изпратите куфара ми, скъсайте адреса ми, скъсайте и това писмо, изгорете го, забравете моето име, забравете случилото се във влака за Владивосток! Моля Ви! Умолявам Ви! Заклевам Ви, Наташа!

С уважение: Алексей Леонидич Егоров

29.08.1980

Красноярск

Скъпи мой Льоша...

         Ох, извини ме! Прекалено фамилиарно ли звучи? Или дори интимно? Съпругата ти Настя не би го одобрила? Тогава нека бъде „Уважаеми Алексей Леонидич“? А защо не направо „Другарю Егоров“? Като на партийно събрание.

       Ех, Льоша, Льоша... Забрави ти нашия Транссибирски роман! Но аз не го забравих. Навярно се питаш защо чак сега ти отговарям, месец и половина след нашата среща? Исках да те накажа, скъпи мой! Представях си как всяка сутрин скачаш по-тъмно, как тичаш до пощенската кутия да провериш за писмо от мен, преди жена ти да го е намерила. Как после цял ден трепериш на работа, пощальонът да не донесе в твое отсъствие покана за колет, подписана от жена. Как вечер се прибираш от работа, как подпитваш със страх Настенка дали не са изпратили загубения ти куфар. Как нощем се въртиш в леглото до нея и не можеш да заспиш, страхувайки се дали утре няма да се появя на входната ти врата... Да, смелият умира веднъж, скъпи мой, страхливецът – безброй пъти. А ти си страхливец, Льоша, несъмнено си голям страхливец. Всеки ден гледах твоя куфар в коридора и всеки път си представях как трепериш. Дали това ми доставяше удоволствие? През първите седмици – да. После ми беше все едно. А, ето че вчера ми дожаля за този страхливец, смилих се и реших да ти изпратя куфара. Ако четеш това писмо, значи си го получил...

           Нека ти разкажа нещо, Льоха. По време на краткото ни пътуване не го споделих с теб. Може би ще ти е интересно, а и със сигурност ще обясни последвалите мои действия. Когато купувах един от последните билети за влака за Владивосток, мъжът на гишето ме предупреди, че са останали само единични места и то в луксозния вагон с двуместни купета, със собствена баня и тоалетна. Но във всичките долните легла  са били закупени от мъже. Попита ме дали съм съгласна да пътувам с непознат мъж. Нямах избор и се съгласих. Спомням си думите му: „Завиждам на спътника ви! Такъв късмет се пада само веднъж в живота!“ Усмихнах се. После отидох на перона. Бях една от първите там. Стоях встрани от вагона, пушех и наблюдавах качващите се. Мъчех се да открия и да разпозная бъдещия си спътник. Човек може да заблуди околните, когато знае, че те го гледат. Но когато той е насаме с грижите и тревогите си, когато не подозира, че го наблюдават, той е истински и видът му никога не лъже. Животът ми на актриса ме е научил на това. Стоях там и се взирах в мъжете без спътници. И си казвах – „Ето този надутият е или директор, или партиен секретар. Свикнал е да мачка околните. Дано да не съм при него.“. „Ето този завеяният с брадата и размъкнатите дрехи е или художник, или музикант, или наш другар – аркашка. Става за спътник, но няма да науча нищо ново“. „А този смачканият с провисналите рамене е или библиотекар или деловодител. Интересно, ако се паднем в едно купе дали още повече ще се смачка или ще поизправи поне малко гребена си?“ Сигурно се досещаш, че това беше ти, Льоша... После сам знаеш – каза ми, че си летец-изтребител, а аз онемях. Виждала съм много добри колеги в театъра как бързо преминават от роля в роля. Но те са професионалисти, учили са се цял живот и са го правили безброй пъти. А ти, Льоша, ти... Изведнъж виждах в теб друг човек. Висок, строен, с изправени рамена, с блестящи от радостта към живота очи! Беше невероятно! Ако не бяха дрехите ти, куфара ти, щях да се закълна, че някакъв друг мъж се е шмугнал във вагона, без да го забележа. Какъв невероятен артист си ти, Льоша! И то не за пет минути, колкото един монолог време, а за цели три дни!...

        Беше толкова абсурдно един смачкан деловодител така бързо да литне в облаците! Не се стърпях и реших да проверя... Когато ти заспа още след втората бутилка водка, прегледах документите ти и куфара ти. Открих пропуска ти от Трети Красноярски Райсъвет, видях снимките на дъщерите ти и съпругата ти. Открих и записките ти от Преквалификационния счетоводен курс, както и плюшените мечета за подарък. Не се бях излъгала. Деловодител – счетоводител, разликата не е голяма. При това женен и с деца, а ме беше излъгал, че не си обвързан. Стоях над главата ти, ти похъркваше тихо, а аз не вярвах на намереното в куфара и портфейла ти. „Е, какво пък?!“ – казах си по някое време – „Щом ще играем в пиеса, нека да го направим! Да видим кой кого!“.

         Отначало всичко наистина беше само игра, Льоша. Слушах историите ти за войната, и се правех, че им се възхищавам. Правех се, че възхитата ми прераства в харесване и флиртуване с теб. Но историите ти за ужасите на войната в Афганистан, за подвизите на съветските летци бяха толкова истински! В един момент се усетих, че не играя, а че наистина започвам да те харесвам и да флиртувам с теб... Знаех какъв си - обикновен счетоводител, но неусетно започнах да се влюбвам в... героя ти, в летеца... Кошмар! Човек може да отиде на театър, да се влюби в някой герой за час-два, но да си тръгне и да забрави. А аз усещах, че все повече и повече хлътвам, Льоша!...

         И тогава дойде случката във вагон-ресторанта. Онзи пиян дебелак ми налетя нахално, а ти, Алексей, без много думи направо запали своя МиГ и излетя за бой. Беше впечатляващо! Онзи стърчеше поне с глава над теб и тежеше поне два пъти повече! Щеше да те смачка за секунди. Но ти защити честта ми, без да мислиш за последствията. Дебелакът беше толкова изненадан! Ти го удряше, а той се пулеше невярващо насреща ти. Накрая все пак руската мечка се събуди у него и той те цапардоса веднъж. Толкова ти и трябваше. Ти лежеше на пода на вагон-ресторанта, а мечището ръмжеше и бавно пристъпваше към теб, готово да те разкъса. И тогава не знам какво ми стана. Закрещях неистово, докато онзи не се спря и не ме погледна учудено. На мига с леден глас му изсъсках „Как не ви е срам, другарю партиен секретар?! Как ще обясните това на партията?!“ Дебелакът изтрезня за секунда. Извини се, обърна се и изчезна в купето си. Повече не го видяхме до края на пътуването. Не знам дали е бил партиен секретар. Но дори и да не е бил, името на партията изигра ролята си. Ти това го изпусна, Льоша. Лежеше в несвяст. Пренесохме те със сервитьорите в купето. Там ти се свести. Нищо сериозно ти нямаше. Но на мен ми имаше... Окончателно бях влюбена...

            После се любихме за пръв път. Хареса ми...

          Следващите два дни бяха най-щастливите в живота ми. Имах един истински мъж до себе си. Дали те приемах, като фалшив герой? Не. През тези два дни ти бе за мен летец-изтребител, мой любовник, мой другар, с когото споделях всичко. С една дума – мой мъж... Но влакът с бясна скорост наближаваше Красноярск и мигът за раздялата летеше към нас. Когато ти упорито отказваше да ми дадеш дори и надежда за нова среща, разбрах, че това е само една авантюра за теб. Какво пък, знаех го още от първия миг, в който те видях. Можех ли да те упреквам, Льоша? Не. Спектакълът свършваше и скоро завесата щеше да падне с неумолима безсърдечност.

          Тогава в един мимолетен миг на отчаяние реших да направя един последен опит да се срещнем отново. Знам, че обикновените хора изпитват нещо повече от уважение към нас, хората на изкуството. Страхопочитание ли е, респект ли е, не знам. Реших да проверя, дали ако не бях актриса, щеше да ме потърсиш и да се видим отново. Избрах да бъда учителка. Предполагах, че тогава и на теб щеше да ти е по-лесно да признаеш, че си счетоводител. Не беше трудно да те приспя с остатъците от водката, купена в Барабинск. После написах онова фалшиво писмо, уж от директора на Седмо основно училище в Иркутск, с което той настояваше да се явя на работа не на първи септември, а поне ден-два по рано. Пъхнах го в куфара си, извадих от него по-любимите си дрехи и зачаках мига на раздялата. Да, Льоша, аз наистина съм актриса. Може би не толкова добра, колкото беше ти през тези три дни, разтърсили живота ми, но съм актриса. Никога не те излъгах за нищо. И никога не ти се разсърдих, че ти ме лъжеш...

           После, навярно предполагаш, какво се случи. Размених куфарите. И когато очаквах моят герой да долети със своя МиГ при мен, обикновената начална учителка от Иркутск, дойде онова ужасно писмо! То не беше от теб, Льоша. То беше от някой си Алексей Леонидич Егоров. Някакъв долен страхливец, който вместо щурвала на самолета цял живот е държал дървено сметало в ръцете си. Това не беше ти, Льоша. А онзи никога нямаше да бъде като теб. Затова реших да не те търся повече, а него да накажа, като забавя изпращането на куфара му. За да не бъде все пак наказанието прекалено тежко, и за да не страдат близките му, изпратих поканата за колета в Трети Райсъвет, а не на домашния му адрес...

      Сбогом, Льоша! Ще те помня. Ти завинаги ще си останеш моят летец-изтребител, геройски загинал в Афганистан...

           С обич!

           Наташа

           14. октомври 1980

           гр. Иркутск

* * *