Йови отвори портите и писаната каруца, натоварена с Христо, Мара и челядта им, весело запя по пътя за Чаталари. Децата нямаха търпение да стигнат, за да се потопят в шаренията на панаира, а езичетата им предвкусваха шекерените пръчки и розовите петлета.

Малко криво му стана, че не го поканиха да отиде и той. Макар и техен аргатин, все пак Мара му беше сестра. Работеше им срещу подслон, хляб и някоя овехтяла дреха. Влезе в стаичката си, пристроена до обора, и легна на сламеника. Благодарен им беше, защото навремето го прибраха. След смъртта на баща му тримата му по-големи братя си разделиха тихомълком в съда имота, а него – още момче – го оставиха без нищо. Така се озова в Топчилар.

Вече беше мъж за женене, ама коя да го вземе? Дори войник не беше ходил, защото тежко чуваше. Искаше му се да погледа отдалече момите, да си зарадва очите – затова му се щеше да иде на панаира. На хорото нямаше да се престраши да се хване. Едър беше батко му и Йови все пристягаше с учкура старите му потури, че да не ги загуби някъде. И чиста риза нямаше, Мара едва смогваше да опере дечурлигата.

През малкото прозорче – толкова тясно, че човек и главата си да не може да провре, нахлуха снопове слънчева светлина. Момъкът се загледа в танца на прашинките и задряма.

За трети път Иван се опита да изкара сестра си от унеса ù. Легна Николина ни жива, ни умряла. Майка им само бършеше очи с края на забрадката си и поглеждаше уплашено сина си. Свършила се беше едрата червендалеста мома, на метилява овца заприлича. Очите ù се вкопаха. Гласът ù не се чуваше: сякаш онемя, откакто разбра, че Никола ще праща сватове за гъркинчето.

Той и Иван бяха като братя. Не е давал Никола дума на Николина, но открай време се знаеше, че ще се вземат, имот с имот ще съберат. Другите Иванови сестри отдавна бяха женени. Само тази беше мома и негова грижа, защото баща им си отиде и той остана мъжът в къщата. Добро място искаше за нея, а кой ерген беше по-достоен от приятеля му? Но той пощръкля по Трендафила, като слънчасал ходеше. Какво толкова ù харесваше: дребна и бледа, а очите ù толкова черни, че чак зениците им не си личат? Вярно, заможна беше, но и зестрата на сестра му нямаше да е малка. Семейството на гъркинята се пресели тук от Каварненско преди няколко години и баща ù накупи сума ти ниви. И най-хубавите коне в селото бяха техните – врани като дебелите плитки на Трендафила.

На няколко пъти Иван подхвърляше на Никола, че не му трябва да се сродява с гърци – езикът им беше друг, а и дрехите им – различни. Кой да чуе... Извиеше ли се хоро, приятелят му гледаше все да е до гъркинчето, не се и сещаше за напетата Николина...

Цялото село се изнасяше към Чаталари. Иван видя как заминаха и съседите бати Христо и кака Мара, а слугата им се прибра в стаичката. Ако не заведеше сестра си на панаира, щяха да тръгнат приказки, че е болна – тогава върви ù търси мъж. Ама такава как да я покаже? Трябваше да я ожени тази година, защото и Пенка нямаше дълго да го чака. Щеше да се намери кой да ù разплита русата коса...

Николина все така лежеше. И сълзи нямаше вече. Иван се повъртя из стаята, сети се нещо, оседла коня и препусна към Карапетрови.

Блъскаше сърцето в гърдите на Триандафиля, а братята ù – Кириак и Янис, още се бавеха, не впрягаха конете. Сресваха за кой ли път гривите и опашките им, разиграваха ги из двора. Много моми щеше да има на панаира, а те бяха ергени – коя нямаше да ги забележи с тези коне? Сигурно щяха да дойдат и хора чак от вайковските села. Техните девойки бяха по-кипри, с надиплени поли и бели ръченици, обрамчени с разноцветни мъниста. А говорът им приличаше на песен...

Грях ù беше на душата, но се радваше Триендафиля́, че този път баща ù и майка ù нямаше да са с тях. Шареше се малката Ангелико и Василиус и Елени щяха да си седят в Топчилар. Братята ù трябваше я пазят, ама те щяха да заглеждат и момичетата. Можеше и да останат тя и Никола насаме, да си погалят ръцете. То нямаше да е като на хорото – като се хванеше до нея, толкова силно ù стискаше пръстите, че тя пламваше и бъркаше стъпките, а момите и ергените прихваха. Другата неделя той щеше да прати сватове да я искат, но много време имаше дотогава.

Най-сетне братята ù започнаха да впрягат конете. Чеизът ù беше готов, баща ù нямаше да се скъпи за зестра. Трудно ù беше отначало в това село – и песните, и танците бяха други. Всичко научи, но пак се усещаше малко различна. Ама не искаше да се връща обратно в родния си край, защото тук беше Никола. Един ден, ако е рекъл Бог да има деца, щеше да им пее на своя си език.

Някой извика името ù – май беше гласът на Иван, Николовия побратим. Боже, да не е станало нещо! Триандафиля отвори портата и излезе, някой надяна торба на главата ù и  мъжки ръце я метнаха като вързоп на коня...

Ето ти булка, чу Йови в просъница. Скочи, в краката му лежеше момиче. Хукна към вратата, но я бяха залостили. Каква булка, бе хора! Къде да я дяна? Отворете! Сепна го плач и видя, че беше гъркинчето – то виеше на умряло. Чуваше той гласовете на мъже, май бяха Карапетровите синове, хаймани и пияници. По някое време утихна и Йови пак блъсна вратата. Тя се отвори. Не плачи, Трендафило, каза. Отивай си, с пръст не съм те пипнал. В очите на момата проблесна надежда, но бързо угасна като падаща звезда. “Ти го знаеш и аз го знам – отвърна тя, - но другите отвън не знаят. Оттук не мърдам! Отида ли си, нашите ще ме оженят за вдовец с деца. Ако не ме искаш, Йови, ще си срещна участта...”

- Триандафиля! Едо исе? Вгес! (Тука ли си? Излез!) - викаше Кириак. Двамата с Янис бяха научили къде е и дойдоха да си я приберат.

- На фигете! Его ден име я дико сас спити! (Отивайте си! Не съм аз вече за вкъщи!)

Братята ù се спогледаха и си тръгнаха. Тогава Йови посегна да я погали, а тя оголи зъби и очите ù светнаха като на вълчица: “До сватбата да не си ме докоснал!”

Същите думи повтори пред Мара и Христо – вестта беше стигнала до Чаталари и те се върнаха бързо-бързо. Като попарени. Прибраха я горе да спи при децата им.

След седмица Мара подхвърли, че Никола е пратил сватове да искат Николина. Нищо не каза Триандафиля, само скри ръцете си под престилката.

Светна стаичката на Йови – тя я белоса, замаза пода, изпра изпокъсаните черги. И чиста риза имаше за него, на софрата гъркинчето предусещаше кога иска солта, кога – водата. Подаваше му стомната, но се пазеше да не докосне ръката му. Ще свикне, мислеше си той и не можеше да се нарадва на късмета си.

Нямаше и месец, когато у съседите простена тъпан и изплака гайда. Николина се прощаваше с майка си и брат си и тръгваше за чаканата си нощ с Никола. Йови погледна Триандафиля – сякаш слана беше паднала върху лицето ù, а очите – непрогледен мрак. Приведе се тя и забриска с метлата току-що пометения двор.

Три месеца спа при децата. Накрая Мара отиде при баща ù: “Не може така, бай Василе! Грехота е пред Бога, чорбаджи: щерка ти ни с момите – мома, ни с женените – женена.”

Гъркът процеди: “Сватба ще има, но зестра – не! Аз не съм искал зет аргатин!”

За ден се върна Триандафиля у дома си – колкото да я изведат от него. Като прекършено клонче падна в ръцете на разплаканата си майка. На следващата сутрин бабите се изредиха да гледат ризата ù с кървавите цветя на честта.

Тридесетлистна беше волята ù за живот – също като името. Слугуваше наравно с Йови  и нито веднъж не се оплака. Но разминеше ли се с Никола, свеждаше поглед. Срещнеше ли Николина или брат ù, пронизваше ги право в очите.

Когато Триандафиля роди в малкото стайче и петото си дете, сърцето на Василиус омекна. Повика той синовете си и тримата построиха в края на селото къща за нея. Донесе ù чеиза: пъстротъканите черги и покривки, ризите, които беше шила за Никола... Даде и нейните ниви, мъжът ù се видя с имот. Когато добиха осмото дете, тя вече беше прехвърлила 40-те. А Йови беше добър – никога не вдигна ръка, нито пък пречупи думата ù. Само за едно остана непреклонен: не позволи да говори гръцки на децата им. Затова, когато ги приспиваше, песента ù беше само с “нани”.