Туп

   Някога, преди много години, на един малък остров, живееше момиченце на име Пиерета. Тя си имаше всичко : мама и татко, хубави дрехи и играчки… Всичко! Само едно нещо си нямаше Пиерета… Сърце! Впрочем, тя си имаше такова, но то не беше живо, то никога не беше казвало онова “туп”, което другите сърца казват. Нейното сърце беше рубинено. Изящно оформен рубин, събрал наситено червения цвят на кръвта и пурпурния блясък на залеза…

   Но това не притесняваше Периета. Тя живееше ден за ден, нямаше никакви грижи…но и никакви приятели или близки хора. Тя играеше с другите момиченца, но не изпитваше към тях нищо. За нея те бяха като играчки – оставяше ги щом и омръзнат. И така, живеейки миг за миг, Периета стана на 12 години.

   На тази възраст се случи първото важно нещо е живота й, макар и тя да не осъзна това. Почина майка й. Семейството се притесняваше за реакцията на малката Пиерета…но начинът, по който тя прие всичко, учуди, натъжи и най-вече уплаши хората около нея. В момента, в койт тя научи за смъртта на майка си, тя просто се усмихна и снизходително каза: “И без това живя прекалено дълго..Удоволствията свършват по-рано!” Тя не проля нито една сълза, просто седеше мълчалива и наблюдаваше какво става край нея. И тогава усети, че у нея се заражда интерес – нещо, което никога не беше изпитвала – да има влечение към нещо, да иска да го разбере…На погребението тя просто седеше и гледаше. Но не с очи, които от мъка нямат сили дори да проплачат. Тя гледаше с очи, пълни с любопитство! Очи, поглъщащи всичко наоколо, които искат да запаметят това събитие, очи, изпълнени с копнеж на дете към нова и непозната игра, която никога няма да има!            

   След този ден близките на Пиерета се отдръпнаха от нея. Тя смътно усети това, но то не й направи впечатление. Преди ги усещаше като натрапници, сега й беше по-добре, сама!…

   Годините минаваха и Пиерета стана на 17. Нейната красота омайваше момчетата и те я боготворяха. Хубавите й дрехи привличаха момичетата и те гордо я наричаха своя приятелка. Изтънчените й обноски я направиха любимка на обществото. Но тя не почуства нищо, така както не почуства нищо, когато загуби майка си. Тези неща не я интересуваха…

   Един ден на острова пристигна младеж заедно със семейството си. Тъй като островът беше малък, новината бързо се научи. Тя го видя и си помисли:”Той наистина е хубав.” Никога досега не беше наимарала някое момче дори за симпатично, а сега той й се стори дори красив. Но тя подмина това. Да, тя искаше да го има, така както имаше всички останали момчета тук. Те бяха нейни роби, изпълняваха и най-малкото й желание. Но нито за миг не се усъмни че той ще бъде нейн. Не направи нищо, за да я забележи. От досегашния си опит знаеше, че той веднага ще я види и сам ще дойде при нея.

   Мина месец, но Луй, новото момче, не идваше. Той даже не я забелязваше! Тя реши да му даде време…Скоро се разчу, Луй има връзка с едно момиче на име Констанс. Пиерета се учуди, той дори не я беше погледнал…нея, кралицата…

В един момент тя осъзна, че е спряла да яде, не спи…само мисли. За него! Не, тя тя не го обичаше, тя просто искаше той да бъде нейн слуга, като всички станали. Единственият, когото тя желаеше, не й обръщаше внимание!!! Стигаше й само един поглед! Само да я види! Поне веднъж…

   Една вечер тя се реши и отиде при него. Тя!!! Подаде му ръка, но тя увисна във въздуха…а последната сричка от името й остана грозно да трепти във въздуха. Да, той я погледна! Но как?! По начина, по който би гледал и червей  - студено, режещо…и после смекчено, със снизхождение…И тогава й проговори: “В тази компания царуват любов и приятелство, това са чувства! Ти не разбираш и няма да разбереш! Иди си!”…

   …изведнъж тя усети, че тича по плажа, усети пясъка между пръстите на краката си, усети нощния хлад и чу плисъка на вълните. Не знаеше как, кога и защо се е озовала тук. Не знаеше защо тича…Не помнеше…почти нищо. Само едни думи кънтяха непрестанно в главата й. Тя я притисна с двете си ръце, опита се да ги заглуши с писъка си – не успя! Изкачи се на близката скала и се огледа. Виждаше само небето и морето. Залезът беше оцветил небосклона във златно и го беше ранил, за да пръска той капки кръв, с който да  оцвето одеждите си. И под позлатените дрехи прозираше ефирния син цвят на тялото. А морето… То беше придобило тъмносин цвят, дълбок и мъдър, и като огледало отразяваше дрехите на залеза, като на места ги прошарваше с меко зелено, за да не блестят толкова и да не заслепяват…

   И докато гледаше тази картина, Пиерета отново чу думите:”Тук царят любовта и приателството – това са чувства! Ти не разбираш и няма да разбереш! Иди си!”

   В този момент се случи нещо. Малкото, съвършено изваяно, рубинено сърце каза :”Туп”…

   В мига преди да се строполи на земята, Пиерета бе връхлетяна от всички възможни чувства, копнежи…Но последното, което позна беше щастието. То се изправи пред нея като малко дете, с розова рокля…и детето се усмихваше…щастливо!  

   И това последно нещо, което тя усети – радостта, остана запечатано върху лицето й. Когато я погребваха, никой не пророни сълза…Те просто мълчаха и гледаха…На лицето й  имаше усмивка, на лицето, което никога не бе изразявало нищо имаше усмивка! Чудно…

   Но никой никога не разбра откуде се появи тази усмивка и защо беше тя върху лицето й. Никой никога не научи истинската история за малкото рубинено сърце, което се пръсна на хиляди парченца, в мига, в който каза своето първо и единствено “туп”…