-Ти смятай каквото намериш за добре, аз продължавам с  разказа за леля ти Мона. Докато бях  у нас и се ослушвах ту в телефона, ту в коридора, чух как децата на съседите излязоха за училище. После  майка им и баща им излязоха един по един. Тия, които живееха срещу мен излязоха също, никой не подозираше за случващото се, сигурно са се радвали, че муцуната на леля Мона не ги поздравява за добро утро от зяпналата врата. След това излязох и аз за работа. Като минах край нея сложих едно ухо на вратата и не се чуваше нищо. Сигурно беше вече умряла, но бог знаеше, такива като нея не умират лесно. Аз закъснях за работа с близо час, но слава богу, нас от поддръжката не ни гонеха толкова много. Портиера знаеше, че работя нощем на пристанището. Само се подписах с ранен час и минах с едно намигване. После се наврях директно в парното, уж за рутинна проверка на инсталацията, зимата наближаваше та се съобразих. Стоях малко, смених два бушона и излязох, за да ме видят повече хора. После казах на шефа, че парното от наша страна е готово за зимата и той даже ме похвали. След това отидох при Станка да видя дали ѝ върви добре стана. Цял ден се чудех дали дъртата е пукнала. Беше ме страх. Преди да се прибера у нас минах да пусна едно тото, гледах да се прибера колкото се може по-късно. На връщане се уверих, че няма нищо нередно пред блокчето. Като влязох във входа нямаше никой, вратата на леля Мона беше все така затворена. Пълна тишина. Трябва да е умряла, казах си, но все още изпитвах страх. Влязох в къщи и си налях една ракия с една салата. После се обадих на Станка да си поговорим.  На другия ден беше събота и си лежах в леглото, въпреки че бях буден, всъщност изобщо не бях спал. Лежах и чаках. Тогава чух цялата суматоха около смъртта на съседката под мен, тропане, хора, плачове, линейки. Стоях вътре и се ослушвах. После видях през прозореца как товарят тялото на леля ти Мона в линейката. Не мърдаше, наистина беше умряла. Край. Беше пукнала, най-накрая. Ей,  такова облекчение никога не съм изпитвал, все едно са ти минали десет зъбобола. Като ми  мина страха и се окопитих, изпитах едно тънко удоволствие, някак си лично, дълбоко в себе си. Жалко, че не можех да пусна магнетофона. Наблюдавах какво става навън, скрит зад завесата и видях шапката на омърлушеният майор. За него ми стана малко тъжно, въпреки че имах чувството, че спи с тази униформа. После излязох по пижама на стълбището, за да разбера какво е станало учуден и започнах да цъкам с език пред другите. След това реших да отида за  топъл хляб до Ильовата фурна, докато се разотидат хората и всичко утихне. В тая фурна печаха най-вкусния селски хляб и работеше в събота. После се пуснах по „Злетово“ за разходка и накрая му седнах да пия  една бира с кебапчета на тенекийката до канала. По-сладки кебапчета не съм ял. Прибрах се чак вечерта. Минах край вратата на леля Мона и се усмихнах. След около две седмици под мен се заселиха някакво младо турско семейство, Халил и Мехриджан. Имаха едно малко момченце, много симпатични хора. Жената работеше в стола на „1-ви Май“, познавах я бегло, личеше им, че са от село. Не знам какво е станало с тези хора, но се надявам да са живи и здрави. Ние не след дълго се оженихме със Станка, а мене ме взеха  на работа в „Елпром“ и от там ни дадоха апартамент. Знам със сигурност, че не съжалявам в онзи ден как затворих вратата на тази кикимора и как слушах запис по телефона три часа  и ако се върна във времето назад, бих го направил отново. Кажи сега, честно, какво мислиш ти за това, което ти разказах?

  Мартин постави чашата на масичката, и се загледа в гравюрите, издълбани в стъклото ѝ. Завъртя я с пръсти два пъти около оста ѝ и отново се загледа, този път наблюдаваше  клатещата се в нея ракия. След малко преглътна и  каза:

-Виж, то всичко е въпрос на възприятие, какво да ти кажа „За един сватба, за друг брадва.“ Аз също съм имал проблеми със съседи в Испания, много заядливи и неприятни хора. Като тасманийски дяволи са. Особено ако си чужденец, постоянно си им трън в очите. И на мен ми е идвало да пребия някой и то доста пъти.  Извинявай, ама като ти се развика някой, крив испанец  насреща, който е винаги прав за себе си и никога не можеш го надприказва и на Далай Лама би му се свършило търпението и би му вкарал едно маваши в задника.

-Не се и съмнявам. Бил съм в Гърция, няколко пъти, отвратително племе. Само сопа и мотика ги оправя. За съжаление няма кой да хване първото, а те не хващат второто. Най-добре да ги оставим тия козоебци да си живеят живота и пак да те попитам, ти би ли постъпил така на мое място?

-  Е, тя нали е била възрастна и болна, това което си направил е всъщност да ѝ склопиш очите.

-По-скоро да затворя моите.

-Все там. Всеки знае себе си.

-Точно казано. Ти нямаш ли някой познат или няколко такива, които би предпочел да са мъртви? Било то съседи или колеги. Не говорим за лошите глобално, а лоши за теб лично, хора, които ти тровят живота по някакъв начин. Ей така на, представи си, че в момента държиш едно вълшебно копче в ръката, което като го натиснеш и става една катастрофа с кола, пълна с неприятни за теб хора, меко казано. Ей-така на, прасс с двеста километра в един салкъм и на място. Няма следствие и наказание, само душевно терзание, ако го има изобщо де. Кажи ми, ама честно. Ако искаш си затвори очите и помисли. Давам ти пет минути за размисъл - Емил се облегна назад.

 Не минаха и десет секунди и Мартин отговори:

-Ами има сигурно, сещам се поне двама, дето си го заслужават…

-Със сигурност - възкликна по-възрастният - Е ясно, че не искаш да виждаш как роднините на тия така наречени врагове плачат, но за теб би било просто по-изгодно. Нали? Само ще ти е жал за салкъма.

-Еми да, нещо такова. За салкъма ще ми е по-жал отколкото за тия двамата. Особено единият… И за глухарче по-ще ми е жал…

- Ето виждаш ли? Идваш на моята позиция. Хайде наздраве! Благодаря ти за вниманието.

-Наздраве! Удоволствието беше мое, историята ми беше много интересна. Да ти призная, колкото и да е извратено, хареса ми.

-Извратено? Извратено е да работиш четиридесет и пет години и да ти дадат сто тридесет и осем лева пенсия, в същото време един социален паразит, който никога не работил, да получава сто и деветнадесет, а този който гласува това да получава три хиляди. Ей на това му се казва извратено! -повиши тон емоционално Емил и стовари юмрук по масичката, от което два печени ореха подскочиха и паднаха на пода, добре че държаха чашите в ръце.

-Светът е пълен с неправда, прав си в това отношение. Не се ядосвай на рождения си ден - успокои го по-младият.

-Да, няма смисъл от нерви. Наздраве! Сега е обаче ред ти да ми разкажеш нещо лошо, което си направил - погледна го с очакване Емил.

-Ха ха. Ох, абе човек… - завайка се Мартин.

-А, не! Ти обеща…

-Добре, но трябва да отида до тоалета. С тази ракия и коняк малко се опопихме.

-Хайде сега, нали рожден ден празнуваме. Отивай до тоалета, а за раницата не се притеснявай.

-А не, глупости! Знам, че не би я откраднал.

-Но си го помисли.

 Мартин се усмихна и излезе от купето. След малко се върна на мястото си, погледна своя спътник и въздъхна.

-Е? Какво ще ми разкажеш сега, сети ли се? Казват, че в тоалета идвали най-блестящите идеи - попита с очакване Емил.

-Ами, не знам.

-Как не знаеш, зло на някого не си ли правил?

-Е сигурно. Кой не е правил зло?

-Със сигурност.

-Да, така е.

-Ето, виждаш ли? А кое е най-лошото нещо, което си правил? За какво съжаляваш най-много в този живот? Признай ми го и ще ти олекне.

-Най-лошото, знам ли сега.

-Знаеш. Дълбоко в себе си го знаеш. Виж, помисли си малко, пийни една ракия и ми го кажи. Все нещо ти гложди съвестта по-болно. Всички сме така. Ще го приема като подарък за рождения си ден. Ще ти бъда благодарен -зачака Емил.

  Мартин завъртя главата си настрани без да каже нищо и се вгледа през прозореца на вагона. Сякаш искаше да се скрие от нещо. Мълчеше и гледаше, а лицето му ставаше все по-сериозно, страх го беше да се извърне и да го покаже. Отвън светлините се нижеха в тъмното, а под всяка една светлина белееше сняг. Това бяло премрежваше главата му, не беше от ракията, нещо по-различно беше. Зрението му се вторачи, като че ли нещо прибягваше по снега отвън и се опитваше да се скрие  между  светлините. Чувство на вина, не само, чувство на срам, не точно. Чудна работа.Тялото му олекваше постепенно, седеше върху нищо. Усещаше как след малко ще е съвсем леко. Мартин взе чашката и отпи, притвори очи, за да преглътне, замези с един орех и погледна напред.

-Лоши неща съм правил доста, като всеки човек. Понякога не го осъзнаваш, човека е странно нещо. Но има нещо, за което наистина съжалявам. Понякога ми се иска да върна времето назад. Това стана, когато отидох за първи път в Испания, преди близо дванадесет години. Борех се твърдо с живота на емигрант, оставаха ми малко пари, не знаех езика,  с английски се оправях донякъде, но в Испания английски не ти върши особено много работа. Търсих си работа и се чудех какво ще правя занапред и как ще я карам изобщо. Обикалях като луд по улиците да питам за работа, но нищо не излизаше. Бях минал през всеки един ресторант, търсих работа най-вече по ресторанти и хотели, защото бях работил като келнер на Златните. Бях се отчаял доста. Трябваше да платя квартирата до краят на седмицата, а платях ли я, оставах без пари за връщане в България. Ни напред, ни назад.  Тогава един познат ми каза, че една българка държи един малък ресторант извън града, на плажната зона и че можело и да излезе нещо, все пак сме българи. На следващият ден станах рано сутринта, избръснах се и излязох да търся този ресторант. Повървях доста и го открих,  беше едно малко заведение с голяма тераса близо до плажа, казваше се „Арена де мар“ означава морски пясък. Влязох вътре и се провикнах, от кухнята се чу  женски глас. Влязох в кухнята и видях една дребна жена около петдесетгодишна, да се поти над една огромна паеля, имаше и някаква румънка, готвеха за обяд. Никога няма да забравя тази миризма, миришеше толкова вкусно, а аз бях доста гладен. Представих се и казах, че търся работа. Жената остави лъжицата, свали си запотените очила, избърса ръката си в престилката и ме здрависа: „Катя“.   Казах ѝ че съм работил дълги години като сервитьор и че имам опит в тая работа. Тя ми отговори, че има едно момиче сервитьорка вече и че не може да ми плаща, но ако излезе нещо може да се обади. Аз си оставих телефонния номер, ако излезе някоя работа, с увещанието че бих работил при всякакви условия, пък за парите ще се разберем. Катя ме пита дали искам да пия нещо, аз отказах вежливо и си тръгнах. След три дни телефонът звъна, беше от ресторанта. Катя ми каза, че в петък вечерта щяло да има барбекю и че очаквали повечко хора, та ако съм искал да отида в седем след обяд да поговорим и евентуално да работя. Отидох с черния панталон и ризата малко по-рано и видях, че мивката е пълна с мръсни чаши, поздравих и започнах да мия всичко наред. Оказа се, че всъщност колежката е болна и изобщо няма да дойде и двамата с Катя и с румънката ще трябва да се справим някак. После подредихме масите и ги застлахме с покривки, сложихме прибори, чаши  и вази с цвета. Това-онова, започнаха да идват хора и аз трябваше да вземам поръчките. Хайде, с чужденците нямам проблеми, но с испанците падна голям зор. Те ми говорят на испански, аз го пиша с български букви и го нося в кухнята.  Добре, че шефката беше българка. И така, първа маса, втора маса по едно време ресторанта се напълни, аз сам, изпаднах в паника. Голям цирк стана, като насън мъкна чинии и чаши напред-назад и не знам какво правя изобщо, но малко по малко нещата потръгнаха и се справихме геройски. В крайна сметка хората останаха доволни, нахранени и напоени. Сметките се пишеха на ръка, като едно време. Шефката не ползваше касов апарат, за да не трупа данъци, а и май фирмата ѝ беше в процес на отваряне и вадехме някой касов бон от време на време. Май още чакаше да излезе лиценза или не беше платен, абе пиратска история, но важното беше, че имах работа и клиентите даваха парите на ръка. Точно от това се възползвах. След работа седнахме да се навечеряме, Катя спретна една голяма маса с ядене и пиене, богата работа. Беше видимо щастлива от заетата вечер. „Ти ще си ми талисмана, Марто! Късмет ми донесе още първия ден. Явно твоят крак повлече клиентите, толкова работа сме нямали друг път.“ - Тупаше ме по гърба и ми слагаше да ям още, аз си наливах вино и млясках гордо. След това ме извика настрана и ми подаде двадесет евро. –„Това е бонус за тази вечер! Заплатата на края на месеца, ще се оправим.“ - Аз взех парите и ги сложих в джоба, а там вече имаше други двадесет евро, които бях откраднал по време на работа. Още първата вечер разбрах, че може да се краде и не пропуснах случая. Така и я подкарах, всеки ден крадях пари от касата или просто не ги слагах там, не беше трудно, пък и аз бях доста нагъл. Сега не бих посмял. Странното е, че не изпитвах никакъв страх. Шефката в кухнята, колежката напред-назад с поръчки, не може да ме следи постоянно и аз две в торбата, три в устата. Имал съм случаи и до осемдесет евро съм дърпал, малко по малко. Нощно време сядах с всички на масата и ядях и пиех доволно. На другия ден отново на работа и същата система. Понякога оставах да спя там, имаше стая отзад, спях с парите в джоба на келнерския панталон. За два-три месеца бях откраднал близо три хиляди евро, трупах парите в едно чекмедже и всяка вечер ги броях, помня, че не можех да повярвам. Още не говорех испански, а имах толкова пари в Испания. Докато аз трупах пари, шефката трупаше борчове. С края на лятото работата намаля и в крайна сметка ресторантът работеше на загуба. Един ден, докато пишех сметки в тоалета, от прозорчето чух плач. Катя беше облегнала гръб на стената и  плачеше тихо, явно виждаше как всички мечти се стопяват и как всичко, за което беше работила и пестила, отива по дяволите. Тогава  ми стана малко неприятно, но продължих да пиша сметките седнал на цокалото. Виждах, че нещата отиват на затваряне и взех да се наливам с пиене от най-хубавото, наливах си и за вкъщи, мезета също не липсваха е кухнята, абе на уволнение като в казармата. Катя обикаляше ресторанта все по-угрижена и посърнала, беше се стопила в последните дни. Не след дълго, шефката ни извика с колежката на бара и ни каза, че смята да затвори ресторанта и че няма никакъв смисъл от това да губи пари и да работи на вятъра. Не бях изненадан, нито шокиран, знаех, че е въпрос на  време. Тогава Катя реши да направи прощална вечеря и отидоха с един неин познат да купят телешко месо и вино Енгера, един малък град, недалеч от нашия. Покани ни всички със семействата ни. Аз отидох, разбира се сам, колежката беше с родителите си, а румънката с мъжа си и детето. Катя беше сготвила дроб чорба и винен кебап. Кълна се, по-вкусно нещо не съм ял. Гюзома беше от нейната градина, още ми е на езика този вкус, а виното беше невероятно, тръпчиво и таниново, страхотно вино. Нагостихме се като царе. После Катя се изправи с чаша в ръка и ни благодари за всичко, за нашата помощ и подкрепа през цялото време и че ще се радва, ако някой ден отново се съберем заедно. Аз бях бая пийнал и гледах замаян тази малка отрудена женица. Беше облякла една червена рокля с бели презрамки, косата ѝ беше на кок, никога няма да забравя как се опитваше да прикрие сълзите си и как въпреки всичко искаше да изглежда като собственичка на ресторант, каквато всъщност беше. Дойде ред да си вървим, на изпращане Катя ни каза, че заплатите, които ни дължи ще ни ги изплати до края на месеца. Така и стана. Оттогава не съм виждал тази жена. Чух, че се е хванала да работи в някаква пицария, за да си избие борчовете и да преживява някак. После аз си намерих друга работа в един голям ресторант, там вече си налегнах парцалите, работих яко и честно и така се устроих в Испания малко по малко.  Сега работя в един склад, не съм богат, но не мога и да се оплача, водя уж нормален европейски живот.

-Щастието е като здравето, не го ли забелязваш, значи го имаш. Казал го е много правилно Тургенев - прекъсна го Емил.

-Да щастието е като здравето, само че докато моето здраве беше добро, здравето на Катя се беше разклатило. Преди около пет години видях случайно румънката, която работеше в кухнята, заговорихме се и попитах дали е чувала нещо за другите от ресторанта. Тогава тя ми каза, че шефката е имала големи проблеми преди време и че синът ѝ е починал след дълго боледуване от рак. Жената изхарчила сума ти и пари за лечението. Продала всичко, което има и в България, и в Испания. Търсела заеми от всеки, но в крайна сметка синът ѝ си отишъл. Тогава нещо ме жегна. Ти знаеш ли какво направих с откраднатите пари? Купих един кирлив Опел, който в последствие изгни и аз продадох за триста лева. Ти представяш ли си как са ѝ трябвали на тази жена тия три хиляди евро, които аз бях откраднал, а? Ами ако тази сума е можела да  спаси сина ѝ или поне да поостане още малко жив? А можеше и ресторанта да прескочи зимата с тия пари и да не се налага да го затвори. Мразя се! Честно ти говоря, срам ме е сега. Жената ми даде хляб, работа и подслон, а аз я ограбих. Колко много ми се радваше и как ме поддържаше морално. Аз бях един новодошъл, пиклив емигрант, с пет лева в джоба. Благодарение на нея успях да стъпя на крака, да науча езика и да продължа по пътя си. Да съм това което съм сега. Ето това е най-лошото нещо което съм направил в живота си! - Мартин завърши историята си и отново погледна през прозореца. В купето се чуваха само тракащите колела. След минута тишината се разчупи.

-Благодаря ти - каза Емил - Истинска история. Звучеше като изповед, но аз няма да виня или успокоявам.

- И да го направиш, все тая. Вече е късно.

-Така ти е дошло на момента отвътре, освен това, да се възползваш от човешката добрина е правило номер едно на човека. Както хищника напада най-слабото животно и ние нападаме най-добрия, защото няма да ни отвърне, а лесно ще ни прости. По принцип сервитьорите сте едно доста алчно и крадливо племе. Това е същността на тая професия. Е, и малко сервиз от време на време.

-Е, всякакви ги има, аз с радост и гордост съм работил на моменти.

-Ако ще те развесели малко, ще ти разкажа нещо за един познат келнер, който направи нещо много лошо за пари. За съжаление аз му станах съучастник, по неволя.

-По-лошо, едва ли.

-Ако ти разкажа, ще повярваш.

-Добре, разкажи ми, но моля те, налей ми една ракия, че днес имам нужда май.

-На драго сърце - Емил се пресегна за бутилката и напълни двете чаши -Хайде наздраве! Не се кахърѝ толкова, има и много по-лоши хора от теб.

-Сигурно… - отпи Мартин.

-Със сигурност. Ето ти пример. Имах един съсед, който работеше сервитьор на Дружба в хотел „Бор“. Казваше се Генчо, чист селски тарикат, домъкнал се в града с желанието да стане гражданин, с цялата си алчност и наглост. Да си селянин не е обидно, но да си селяндур  си е друга работа. Казвам го, при все че майка ми също е от село, както и твоята. Селяндура е израстнал между овцете, страшното е като влезе в обществото. Един мой колега казваше: „То хубаво си беше селянина с колелото, но стана селянина с Голфа.“ Та този Генчо, се беше внедрил сред обществото най-удобно и работеше като келнер. Тогава вадеха луди пари, какво ли не правеха за някой лев.

-Да, знам го това, за едно лято на Златни пясъци, Лада са купували.

-Нещо такова. Аз по това време бях член на един фото кръжок в читалище „Вапцаров“ сега се казва „Борис III”. Поредият абсурд в нашата държава: свалиха името на жертвата на фашизма и изписаха името на убиеца ѝ. Махат стадион ,,Гагарин'', слагат булевард „Линкълн'', сякаш  Линкълн е знаел къде е България. Затова те питах за Пеню Пенев, вече нищо не ме учудва, пълна простотия отвсякъде. Аз се хванах с фотографията, защото винаги ми е харесвало да се занимавам с нещо през свободното си време, а какво по-хубаво занимание от това да запечатваш спомени и да ги показваш на останалите хора. Фотографията винаги ме е влечала  по някакъв начин и аз при първия удобен случай, започнах да се занимавам присърце с нея. Обикаляхме да снимаме къде ли не, организирахме изложби, събирахме се с други колеги, ходехме и по други градове, като цяло интересно хоби и то подходящо за мен. Освен това и падаше някоя пара, в смисъл такъв, че снимахме по сватби и училища, правехме календарчета за стрелбищата, снимки с голи мацки, е такива ми ти работи на черно, тогава имаше голямо търсене за такива неща. А цветните снимки си бяха лукс. На официалните фотота им следяха  материалите, колко бройки фото хартия, колко литра фиксаж и проявител и така нататък. Е, не че не се знаеше, че всичките  правеха марфи. Аз и за колко фотота съм проявявал снимки, те не можеха да смогнат, особено по празници - и за тях добре, и за мен печалба, и за клиентите по-бързо. Та този мой познат Генчо един ден ми се обажда и ме пита ще мога ли да му изкарам едни цветни снимки. Казах му, че мога да го уредя, но ще му излезе скъпичко. Идва този в събота и ми носи един филм и ми казва, че това са едни снимки малко по-така да се каже, пикантни.  Аз му се усмихнах и му казах, че доста пикантни полякини съм изкарал на календарчета и че така на някои полякини почивката им излиза безплатна. Казах му да мине другата седмица да си вземе снимките и да си приготви двадесет лева. Материалите бяха кът и ги взимах от един колега, после му ги връщах като има той нужда, помагахме  си взаимно. Взех филма и отидох да го промия в ателието, докато още няма никой, светнах червената лампа и се заех. Промих филма и се загледах в кадрите, виждаха се голотии, но някак си по-различни от обикновено. Продължих с работата и постепенно взех да се уверявам, че в снимките има нещо гнило, не са с обичайните туристки, личеше си. Като ги изкарах в цвят изтръпнах. Беше голо дете на около десет години.

-Тоя  е бил педофил…

-Тогава тази дума не беше особено позната у нас, Генчо не беше педофил, ами алчен задник. Запознал се с някакъв стар холандец в хотела, давал тлъсти бакшиши, черпел го с уискита и шоколади, карал го да му купува това-онова от града и наш Генчо предоволен му давал супер сервиз. Онзи му влязъл под кожата и един ден го попитал дали не може да му направи малко голи снимки, ама на нашенки. Наш Генчо се сетил за мене и казал, че може, ама било сложно и струвало скъпо, защото сме комунистическа държава и за това може да иде затвора и започнал да го крънка за голяма сума. Холандеца казал, че няма проблем с парите и му показал една бала с долари и гулдени. Наш Генчо само това чакал и му поискал аванс. После обаче този му пояснил, че иска млади момичета. На другият ден му казал, че иска много, много млади и от дума на дума, направо си му казал че си е баш педофил и му трябват снимки на голо дете. Генчо отначало се отдръпнал и най-вече уплашил, но холандеца продължавал да му размахва парите и да го убеждава, че в това няма нищо лошо, че това са само снимки, как те децата си ходели голи по плажа и че голотата си е естествена и най-малко не би навредила на никого, то детето няма и да разбере, а парите са си пари. Пък и можело и да се оплаче, че му липсват пари, щяло да стане лошо. Генчо се сепнал и му казал, че трябва да си помисли и че не е току така тази работа, но нали си е селски тарикат, вече имал таен план в главата си. Тогава му били на гости някакви братовчеди на жена му от провинцията. Тогава човек на морето от гости не можеше да се отърве. Та тия хора имали дъщеря, десетина годишна. Генчо също имаше едно момиченце на две годинки, а жена му беше  бременна с второто им дете. Да вземе този идиот, да предложи на тия хора да вземел дъщеря им на плаж с него малко на Дружба, хем да види детето хотела и комплекса, хем техните малко да си починат сами. Горките хора се зарадвали и детето също, че ще ходи с чичо Генчо на Дружба. Чичо Генчо взел фотоапарата и ключа за стаята от холандеца предварително и му казал утре да се разходи до аквариума за по-дългичко. Взел детето със себе си сутринта, разходил го, водил го на въртележките, черпил го сладоледи, ходили на плаж и после седнали да се наобядват в ресторанта преди работа.  После го завел в стаята на холандеца и го сложил да спи и така го нащракал. Вземи сипи на детето валериан и коняк в колата, за да спи по-дълбоко, Генчова работа.

-Ти откъде знаеш всичко с такива подробности?

-От Генчо.

-А ти го и разказал. Ами ти защо не изхвърли снимките?

-Щях. Чакай малко, и твоето търпение ще се възнагради.

-Добре.

-Взех аз снимките и филма и чакам да ми дойде този. Идва той в ателието  гузен и гледа като насрано дете майка си. Още от стълбите започна: „Емиле, знаеш, две деца имам. Не е това, което си мислиш. Ще ме изпее този и за парите, и за всичко. Аз не знаех, че така ще стане. Емиле, апартамент изплащам, дете чакам, разбери ме, човек… То детето нищо не разбра. Ето ти петдесет лева.“ Аз не взех парите.  Петдесет лева бяха много пари тогава, но ме беше страх, а и не исках да имам нищо общо с това. Кой знае колко е измъкнал от холандеца, сигурно десет пъти повече. Исках всичко това да мине по-бързо, дадох му снимките с лентата и не му казах нищо. Това бяха и последните снимки, които проявих. На другият ден оставих ключа на колегата и повече кракът ми не стъпи  в читалището.

-Жалко.

-Много жалко. Разделих се с нещо, което обичах, поради глупостта и алчността на един идиот. Той горкият също свърши добре, поради тази случка.

-Как така?

-Ами така, хубаво си изплащаше апартамента и печелеше пари, ама племенницата му всяко лято на гости, играе с децата му, расте пред очите му, става жена. „Чичо Генчо, чичо Генчо“ детето се радва, че е на море с чичо си. Майка му и баща му също се радват. Само Генчо не се радва, взе да пие като смок. После го махнаха от хотела, почна на Златните, ама и там не се задържа за дълго. Един път се  домъкна с една бутилка у нас в полунощ, искал да ме пита нещо. Пиян като свиня, жената по нощница, децата спят, цирк. Вкарах го набързо в хола да не гледат сеир комшиите.  Взе да се доналива и разказва как е станал жертва на тайно скроен от холандеца план и как е станала цялата случка и как вече не му се живеело. Разказва и пие, а аз стоя и слушам простотии. Пи, докато се напи до безсъзнание. Оставих да спи го на фотьойла в хола. На другата сутрин му направих едно кафе и го изпратих. Казах му, че не желая да го виждам повече. Така и не го видях, е мернах го два-три пъти, но не му говорех.  След няколко години  чух, че се удавил.

-Удавил?!! Гадна работа.

-Да, и знаеш ли как се удавил?

-Как?

-Ами на сватбата на това момиче. Минали години, гостите все така на море, децата растат, ваканции, училища, абитуриентски. Един ден се получила и покана за сватба от провинцията. Отишли с жената и децата и на наш Генчо не му оставало нищо друго освен да се напие порядъчно.  После излязъл да се разхлади малко и така не се върнал. Намерили му тялото  след два дни да плава в Огоста. Предполагам, че като е видял булката бяла като лебед, му е дошло в повечко.

-Дали  се е самоубил?

-Едва ли, в прекия смисъл. Генчо не беше от този тип хора. Селският тарикат не се самоубива. А освен това, за да се удавиш по собствено желание, трябва да си поне наполовина като Мартин Идън. Генчо си беше Генчо, самоуби се малко по малко.

-Мартин Идън, Джек Лондон - усмихна се младежът.

-О, и това ли си чел - отговори на усмивката Емил.

-Не, гледах филма като дете. Направи ми дълбоко впечатление, а нали ми е адаш главният герой… Книгата така и си стои  на секцията в майка ми.

-Е, сега почувства ли се по-малко виновен? Виждаш, келнерите сте опасно племе. Правите какви ли не злини за пари.

-Ами, има и по-опасни. Е, надявам се да не се удавя, от катарзис.

-Това ще е най-глупавото нещо, което би направил. Има нещо много по-полезно, което можеш да направиш и да откупиш греха си.

-И какво е то ? - загледа в лицето възрастният мъж Мартин.

-Да се извиниш - отговори  Емил така, сякаш това е най-логичния отговор на предшестващият го въпрос.

-Да се извиня, хм след толкова време, да се извиня… И да се извиня, кел файда?

-Файда, файда… - заклати глава Емил - От всичко има файда в този живот, момче, ако се направи както трябва. И ако не е файда, барем е файдица.

-След толкова години, то синът ѝ почина, костите му изгниха... - Пред очите му застана отново Катя с червената рокля с бели презрамки, усмихваше му се. Мартин отново почувства тежестта на вината в стомаха си, подкладена от количеството на ракията в кръвта му. Взе една шепа печени орехи и захрупа, надяваше се това да го измъкне от това му положение – Ох, пак ми се пикае.

-Логично е, от зърнеша е. Действа пикочогонно. Нищо, ще ти прочисти бъбреците - каза със спокоен тон Емил.

-Пикочооо какво? – опули се Мартин