- Пикочооо какво? – опули се Мартин - Какво е това зърнеш?

- Нищо особено. Една билка, която добавям в ракията. Понякога слагам резене, понякога синя жлъчка, понякога котешка стъпка. Все полезни билки, които лекуват всякакви болки, от нерви и лошо настроение, до косопад и рак. Така хем си пиеш ракията, хем си чистиш душата, хем си лекуваш тялото. Здрав дух в здраво тяло.

- Аnima sana in corpore sano - вдигна пръст с премрежен поглед  Мартин.

- Брей, тази младеж всичко знае, бе! Че и латински чак!

- Любимите ми маратонки, ASICS, от там го знам. Освен това съм голям почитател на Тарантино, а той пък на Брус Ли.

- Да ти кажа честно,  първия не го познавам.

- Един режисьор. Остави го него, ами  ти да не си нещо билкар?

- Нещо такова, иди да се изпикаеш и после ще ти обясня. Човек не бива да се стиска, уврежда си тялото.

- О.К. - изправи се младият мъж, опитвайки се да прикрие олюляването си  и се запъти към плъзгащата врата.

 Не след дълго вратата на купето отново издаде характерното си хлопване.

- Ох, друго си е да се облекчиш - каза Мартин и седна на мястото си.

- Друго е, разбира се. Неслучайно император Клавдий е издал закон да не се стискаш на обществени места, най-вече по време на пир. Масово им се  преплитали червата на тия патриции, което не води до нищо добро.

- Ммм, ти разбираш от медицина… И с билките си запознат добре…

- Това е може би нещото, с което трябва да си най-запознат в този живот. Не можеш да си представиш колко много ни е дала природата, за да живеем дълго и щастливо и как подминаваме здравето си, което е буквално под носа ни. Да, билкар съм. Това, което е бил още първият човек и което всеки би трябвало да е. За съжаление, ние бягаме от природата сами и сами си плащаме за това. Занимаваме се с какви ли не глупости, гледаме какви ли не простотии, четем какви ли не измишльотини, само и само да не отворим една знахарска книга и да не мръднем до гората, за да си набавим най-ценното, здраве. После тръгваме по доктори и болници и се тъпчем с химии и се чудим защо сме зле.

- Мда, така е. Нали казват, че ракът се лекувал, ама го криели, за да ни продават лекарства. Освен това поддържат смъртността, понеже сме вече доста хора на тая земя.

- Всичко се лекува. В някои райони на Индия и Африка ракът е непознат. Може да бъкат от други болести, но рак нямат, защото не пият отрови от пластмасови чаши и живеят в унисон с природата. В Дания всеки трети има рак, при все че имат най-доброто здравеопазване и висок стандарт. Темата е дълга и обширна. И въздухът е от значение, и разсъдъкът, и битът на хората.  Животът не е лош, ние си го правим такъв. У нас рака го бият котешката стъпка, бъзакът, змийското мляко, невенът, имелът, нахутът. Сега, то не е гаранция, че ако се наливаш с отвари, ще живееш сто години, но имаш доста по-голям шанс да надживееш средностатистическия жител. Разбира се, не бива да се прави самолечение. Билкарството се учи с години, не е проста работа. Мой учител и приятел беше бай Манол. Един възрастен човек, който е бил приближен на Петър Дънов. На толкова неща ме е научил в този живот, дължа му страшно много. Имаше и пчели в село Николаевка, над тридесет кошера. Често прекарвах свободното си дни там. Колко сме обикаляли из горите, колко неща ми е показвал, които преди съм подминавал с простата си глава. Забележителен човек, мъдър и скромен, де да бяха поне половината хора на този свят като него, щеше да е песен. Почина преди дванадесет години, Бог да го прости. Понякога му ходя на гроба да го навестя. Има, разбира се, и много шарлатани и самозванци, някои станаха милионери от трици на хапчета. Но щом първият човек е познавал билката и всяко животно знае коя тревичка да схруска и коя не, означава че билкарството е зародено като ген у всяко живо същество и че ние сме се отдалечили прекалено от гена си и от собствената си природа. Не вярвам да е за добро - заключи с отчаян тон Емил.

- Това в ракията какво казваш, че е, та се пикае така често?

- Ха-ха, пикае ти се често. Peganum harmala. Това е едно от многото действия, които може да предизвика тази билка, след като попадне в човешкия организъм.  У нас е позната с имената зърнеш, зеркула или гробещник. Викат ѝ още турско червено.

- Турско червено? За турско синьо бях чувал, но за турско червено….

- Да, от семената се извлича червено багрило, с което са боядисвали прословутите персийски килими. То и  така се казва зърнеша на английски и френски, турско седефче или сирийско седефче. Въпреки че седефчето е от абсолютно друг род растения, някои от лечебните им свойства  са еднакви. Тука също му казват степно седефче, както и в Германия, най-вероятно защото и двете билки при определена употреба имат свойството да предизвикват у жените менструация и спонтанен аборт, нещо много ценно и търсено едно време, пък и в наши дни ми се струва.

- Аборт? Ха, на мен да не ми падне нещо? - погледна с леко подозрение Мартин.

- На тебе най-много да ти падне телесната температура и да ти се увеличи апетитът - зърнеша стимулира стомашната лигавица. Взимай си орехи - усмихнат отговори Емил на леко уплашения въпрос - Наздраве! Ама ние съвсем забравихме, че се празнува рожден ден в това купе.

- Наздраве! Да, ами ти тука ми напълни главата с информация, аз само слушам и попивам.

- Е, за хубаво ти го казвам, не е лошо човек да научи нещо, пък каквото е да било. Няма да ти изреждам какви алкалоиди съдържа тази ракия, за да не ти претрупвам главата с информация. Важното е да си я пием с удоволствие и да изградим едно ново приятелство, нали така? - повдигна вежди Емил.

- Точно така. Едно ново приятелство се заражда. Да ти кажа честно, ако някой ми беше казал преди, че един ден ще стоя с непознат в едно купе, ще си пия ракията с него и ще си говоря така, сякаш цял живот го познавам, нямаше да му повярвам. Странно нещо е животът!

- Къде странно, къде не. Явно между нас има някаква скрита симпатия, нещо, което ни привлича, което ни кара да общуваме свободно. А и тази ракия не е каква да е, казах ти. Наложена е с билката зърнеш, а нейното най-специфично действие далеч не е само предизвикване на спонтанен аборт, лекуване на паркинсон и колики. Най-известното ѝ действие е стимулирането на мозъчната кора и  менталната дейност. Ползвали са я още първите племена по време на ритуал, за да получават видения. Не е необходимо да си наркоман, за да стигнеш до това състояние. Това е малка гаранция, че разговорът ни е откровен, честен и от сърце. Нарочно го правя, така не остават тайни.

- С други думи, ти си ме дрогирал и напил едновременно - заключи Мартин без злоба.

- Нещо такова, същото, което правят в църквата с тамяна. Зърнеша също така се ползва като тамян и средство против уроки в Азия и съседна Турция. Защо мислиш, че кадят с тамян, за да гонят дявола? Ха, той тогава попа трябва първи да избяга. Това си е чиста окултна дейност, изобретена от най-стария шаман. Правят го, за да дрогират хората. Отпускат се, минават им болките, вслушват се по-добре в словото, изпадат в транс, стига се и до халюцинации. И не щеш ли, другата седмица хайде пак на литургия в храма. Сега в България тази билка не е силно използвана, именно поради това си действие. Освен това, ако прекалиш, можеш да се отровиш. Ненапразно се казва гробещник. Не ме гледай така, не бих ти дал отрова. И аз пия от това шише - усмихна се Емил.

- А аз не съм казал такова нещо…

- Ама си го помисли. Няма страшно, разликата между лекарството и отровата е в дозата, а последното нещо, което бих направил, е да ти навредя. Напротив, дори бих желал да ти помогна, ако мога, за каквото и да било. Виж, в това можеш да бъдеш сигурен.

- Благодаря ти! Оценявам го, на малко хора може да се разчита в този живот.

- На много малко. Но на мен можеш да разчиташ на сто процента, за каквото и да било.

- Пак благодаря. Надявам се да не ми се налага да ми се помага скоро…

- Ами то вече се е наложило.

- Как така?

- Ами така. Имаш нещо, което ти тежи на сърцето, преди малко ми го сподели. Направил си нещо лошо на някого преди време и сега се разкайваш, но това може да бъде поправено.

- Ха, поправено! И как точно може да стане това? - зачака  отговора Мартин.

- Казах ти, иди и се извини на жената, ще е от полза.

- Голяма полза, няма що! Какво да кажа? „Извинявай, че те крадох, съжалявам, че синът ти почина…“ Това ли да кажа? И да го направя, каква полза има? С какво ще ѝ помогне?

- Ще ѝ помогне на нея и на тебе ще ти помогне най-вече. Ще живееш по-спокойно, това, което си направил, няма да ти тежи повече. Моля те, послушай ме, от опит знам. Ако покажеш уважение и любов към тази жена, която ти е дала хляб, можеш само да спечелиш. А на кой не му е драго да му се извинят. Моля те, накарай тази жена да се почувства щастлива. Освен това съм сигурен, че можеш да ѝ върнеш откраднатото с една малка лихва. Нека сърцето ти прецени колко малка.

- Да върна парите? Абе, те минаха сто години… Къде да я търся?

- Човек като иска, намира начин. Като не иска, намира оправдание.

- По принцип е така, съгласен съм. Може би си прав, не знам.

- Няма какво да се чудиш, просто го направѝ. Хайде, обещай ми, днес все пак имам рожден ден. Това ще е най-добрият подарък за мен през тази година, повярвай ми. Виж, ще ти призная нещо, но не се дразни.

- За какво да се дразня?

- Ами то няма и за какво. Аз всъщност не пътувам за никъде, тоест имам билет до Стражица, но го купих, защото и ти си за там.

- Как така? Нали каза, че имаш някакъв стар приятел? - зачуди се Мартин.

- Ами имам, и той е пред мен. Това си ти. Е, не си стар приятел, но аз  съм ти верен като такъв. Виж, от пет години насам, на всеки рожден ден правя така. Намирам един нов приятел и прекарвам деня си с него, пътувайки във влака. Разговаряме и си пием ракията. Кажи ми  какъв по-хубав рожден ден за един пенсионер?

- Значи ти си се качил във влака заради мен и всичко е било нарочно? И как така?

- Ами така. Защо, да не би да ни е лошо заедно?

- Не, ама някак си толкова странно. А и как не те беше страх?  Ами ако ти бях лепнал един шамар?

- Е, надявам се да не ме тупнеш до слизане от влака. Виж, всичко е инстинкт, като при любовта от пръв поглед. Като те видях примерно теб, си казах: няма как да е лош човек. По изражението на лицето, начина, по който седиш, пиеш чай, очите, всичко това по някакъв начин говори за самия човек. После, когато отидох да си купя билета, си оставих чантата при теб. Един лош човек би я откраднал. Заложих шише ракия и две чашки и спечелих приятел. Аз смятам, че идиотът си личи от далеч, глупакът се познава по шегата, злият човек - по погледа. Слава богу, ти не влизаш в описанията на Ламброзо - засмя се Емил.

- Кой е този?

- Един италиански психолог от деветнадесети век, занимавал се с убийци, който беше отречен с годините. Теориите му са абсурдни. Представя убийците като Квазимодо и Франкенщайн. Те тогава нали всички хора щяха да бягат  от тях?! Е, на някои си им личи, че им хлопа дъската, от далеч.  От много слаб човек ще се пазиш, а с дебел или дълъг колега работа не започвай. Също, тънки устни и изпъкнали рибешки очи  говорят за крив човек или психично неуравновесен. Важното е, че ти не си такъв, иначе би ме натупал - пак се засмя Емил.

- Ами, то трябва много да се ядосам. Освен това, във всичко, което правиш, няма злоба и лош умисъл.

- Не, разбира се. Нали празнувам рожден ден, в крайна сметка.

- А защо не прекараш рождения си ден със семейството? Аз бих го прекарал с тях.

- И на мен ми се иска… - въздъхна белокосият човек.

- Тогава защо не си с тях?

- Защото няма как да стане. Аз съм вдовец. Жената, която видя на снимката, ме напусна завинаги преди шест години.

- О, съжалявам!

- Няма за какво да съжаляваш, това е част от живота. Беше ми много тежко да го преживея. Аз много обичах и уважавах жена си.  Да остарееш и останеш сам е най-ужасното нещо в този живот. Да ти кажа честно, ако не бяха децата и внуците ми, бих предпочел да сложа край на живота си и да ида при Станка. Но това също е невъзможно. За мен животът продължава, такъв какъвто е. Те за това съм в едно купе с теб и си говорим, за да не съм тъжен сам вкъщи.

- Ами дъщерите ти, не те ли гледат?

- Едната е в Америка, другата в Германия. Работят и живеят там от години. Имат семейства, да са ми живи и здрави внуците. Дъщерите ми завършиха тука образованието си и като тебе и повечето млади хора  у нас, решиха да  потърсят щастието си в чужбина,  нещо напълно разбираемо. Ние нямаме държава, а мащеха. Жалко за младите и интелигенти хора, които напускат България, но смятам, че така е редно. Няма никакъв смисъл човек да се наказва и ако можеш да идеш на по-добро място, просто се премести. Светът е голям, има място за всеки. Та да бият път до тука за един рожден ден, няма как да стане. Чухме се по телефона, поздравиха ме внуците, поговорих си с всички  и това е.  Пак е радост.

- Ами ти защо не идеш при тях? Тука сам да живееш… Не е работа.

- Канили са ме много пъти, но да им досаждам там като пето колело, не  не, благодаря. Никой родител не иска да тежи на своите деца и внуци. Навремето имаше един много хубав български филм „Дърво без корен“, добре беше описан животът на един селски пенсионер при децата си в града.

- Не съм го гледал.

- Жалко, хубав филм. Аз докато мога да ида сам до тоалета, ще си живея тука. Справям се сам доста добре, а и поддържам здравето си с билки, да видим колко ще издаяня. А като дойде време да легна на легло, ще видим коя ще ме гледа. Завещал съм им всичко, що имам, по равно.

- Значи живееш сам.

- Да - поклати глава Емил.

- Лоша работа - присви устни Мартин и отпи от ракията, след това отново напълни шепата си с печени орехи и захрупа.

- Да, колкото и да не ми се иска, живея сам. Затова търся компанията на някой нов приятел, старите се позатриха. Рядко общувам с моите познати, може би и характерът ми е рядък, знам ли.

- Е, у всеки има нещо странно.

 - Сигурно. Затова предпочитам да празнувам във влака - сви рамене Емил.

- Да бе, рожден ден във влака, не би ми дошло на ума - зачуди се Мартин.

- И на мен. Не би ми дошло на акъла, но ми дойде на главата. Всичко започна преди шест години, след като жена ми почина. Трябваше да прекарам сам вкъщи, най-тъжния рожден ден. Не ми беше до празнуване и гости.  Обаче исках да избягам от самотата и тягостните мисли и реших да се разходя из града. Облякох се добре и излязох  от къщи сутринта, обикалях, обикалях и така накрая стигнах до гарата.  Влязох в барчето да се постопля и да пия един коняк за свое здраве, все пак  бях рожденик. Видях, че на съседната маса стои един човек с една голяма чанта. Видя ми се свестен, беше горе-долу моя възраст и тъй като не ми се стоеше сам,  реших да го почерпя и да си поговоря, както стана и с тебе. Той пък се оказа дин доста симпатичен човек, който има  агроаптека в Исперих. Казваше се Адем, турчин беше човекът. Адем идва от Адам, като първия човек. То на иврит значи червен, нещо като  нашето Румен или на индиански Оклахома, а освен това носи корена на думата земя, пръст. Не случайно са го сложили името в Стария завет, сиреч от пръст направен. Някои хора се раждат с името си, без да го знаят. Този  Адем  хем се занимаваше със земеделие, хем беше червен като домат след втората глътка коняк. Имаше от тези характерни червени капиляри по бузите. Виж, пак излиза думата турско червено в друг контекст.  Беше дошъл във Варна, за да купи стока за магазина си и най-вече „Антифрост“,  защото в Лудогорието зимата не жали дръвчетата ни най-малко, много е ветровито и студено. На мен тази тема ми е адски интересна и разговорът ми с този Адем ми  беше толкова приятен, че изобщо не ми се искаше отново да оставам сам. Тогава реших и аз да се разходя с него до Исперих, освен това никога не бях ходил в този град . След обяд можех да се върна с влак или автобус, какво да правя у нас да зяпам глупости по телевизията. Попитах Адем дали иска компания за из път и той се съгласи на драго сърце. Каза ми, че има какво да се види в Исперих, а освен това можело да остана да спя у тях. Отидох без да му умувам много и купих един билет за влака, после минах през магазинчето и купих една бутилка вино и един суджук за из път и се качихме във влака. В купето имаше и други хора, но ние си говорихме и черпихме помежду си през цялото време с такова удоволствие, че не усетихме кога сме стигнали до гара Самуил. Там имахме прекачване на друг влак и пауза от двадесет минути. Влязохме в барчето на гарата, за да не сме на студено и да си продължим разговора и почерпката. Поръчахме си два коняка и продължихме разговора си. Говорихме си за какво ли не, темите прескачаха от една в друга като зайци. Е, бяхме се почерпили порядъчно, но в никакъв случай не сме били пияни, че да се излагаме. Така от дума на дума, Адем ми сподели с видима мъка, че му се налага да пътува до Варна не толкова по агроборсите, колкото по адвокати. Агроборси имало и в Добрич, даже му идвали по-близо, обаче имал насрочено дело във Варненския съд.

- О, да те пази господ от съдилища, с години те влачат. Фамилията му се разката на един познат, отслабна с десет килограма от едно дело. Не знам дали е спечелил нещо, но си загуби нервите и здравето.

- Да, това не ти е Америка, тука системата е тромава и мудна.  Друг е въпросът, че никога не може да е справедлива и за двете страни, а за двата адвоката и прокурора винаги е печеливша. Въпреки че в някои случаи, при добро желание същата тази система може да те осъди за един ден, интереса клати феса. Както и да е, качихме се с този човек във влака за Исперих и той продължи да ми разказва за проблема си. Навремето, когато се изнасяли турците през голямата екскурзия, на Адем брат му също заминал за Турция. Продал каквото може набързо, натоварил жената с децата в ладата и тръгнал да търси късмета в новата родина. Тежко било много в началото за всички, но с времето взели да свикват. Чували се по телефона, писали си писма. Брат му малко по малко се уредил там, започнал работа, купили къща, децата тръгнали на училище и така. Като паднал комунизмът, брат му се прибрал в България да се види с роднини, после те му ходили на гости в Турция. После взели да се чуват и виждат все по-рядко и така постепенно сред работа и грижи всеки поел по своя път, единият в Турция, другият в България. Добре, ама те преди живеели в обща къща и тъй като етажът на брат му останал свободен, след като заминал, на Адем синът като пораснал, се нанесъл в него. После се оженил, родили им се деца и така се установили. Бащата на Адем, дядото, нищо не казал, най-вероятно да не чупи хатъра на младите, а  и всички мислели, че малкият син ще остане в Турция. После си върнали и земите, имали декари, доста декари обработваема земя. Някои продали, други дали под аренда като повечето хора, които имат земи. После се хванали да строят още една къща в двора, за дъщеря му и за растящите внуци.

- Ха-ха, дай на българина пет лева и той отива да купи торба цимент - засмя се Мартин.

- Да, така сме, все строим нагоре, а накрая живеем в мазата, а турците по селата са царе в това отношение. Сега аз не знам как точно е станала работата с наследствата и Адем как пресъздава истината в тази семейна история, но станало така, че след дълги години, брат му решил да си търси своето. Баща им починал отдавна доста набързо, човекът, и не можал явно да остави завещание както му е реда, а тя тази работа в този случай не е проста. Кой строил, кой какво платил, кой какво уреждал, иди го разбери - семейни разправии. Та се стигнало до дело в съда. Сега Адем казва, че плащал толкова години данъци, разходи, ремонти на къщи и изведнъж брат му идва след двадесет години безхаберие от майната си и „Дай ми половината“. „Защо той не ми плати половината на мен, ами трудът ми?“  „Откъде да ги взема толкова пари аз? Защо да продавам това, което аз съм строил? Чужди хора ли да влязат да живеят в къщата ми? Синът ми вънка  - и други да влязат. Цигани ли ще са, българи ли ще са? Как така?“, викаше Адем.  

- Е, явно всеки слушал жена си и гледал първо децата си. Лоша работа!

- Да, лоша работа. С две думи двамата братя се скарали и взели да се съдят на стари години. Наели адвокати и започнали както му е реда. Излязло съдебното решение в Исперихския районен съд, ама на Адем брат му не бил доволен и адвокатът  му обжалвал във Варненския и така, на Адем му се наложило да търси друг адвокат във Варна. Аз му дадох своя адрес и му казах, че място за спане във Варна има, но най-доброто е да седне и да се разбере с брат си, или в случая да се обади по телефона до Турция и да поговорят като братя. В крайна сметка, това, което ще похарчат по съдилища и адвокати, е на вятъра и ако прекратят делото по взаимно съгласие и му изплати някакви пари на ръка, ще стане по-добре. То само разкатаването Турция-България  колко струва, не си заслужава.  А да върне етажа на брат си е абсолютно логично и морално. Ремонтите, правени в него, да се приспаднат като неплатени наеми през всичките години и готово. А той на кого ще го продава си е негова работа. В крайна сметка човек трябва да гледа нещата от логичната им страна, не от роднинската им. Инатът няма с какво да помогне. Адем настояваше на своето и ми обясняваше как се трудил здраво, за да могат децата му да имат добър живот и как сега изведнъж, му се случва всичко това. Виждах, че се товари психически и лека-полека смених темата. После стигнахме до Исперих, слязохме  и се разделихме като приятели. Аз направих една обиколка на града, разгледах музея, хапнах празнично в един ресторант, пих му едно вино и после се прибрах със следобедния влак.  Да ти кажа честно, бях откъснат от самотата, успях да усетя нещо празнично отново. След около три месеца Адем ми се обади по телефона и каза, че ще идва във Варна за стока и ще се радва да ме види. Видяхме се и пихме по един коняк на центъра. Попитах какво става с делото и Адем ми отговори, че са го прекратили. Разбрали се с брат си.  Така или иначе, нямало да стане без плащане и решили да продадат всичкото злато, което имат и синът му да тегли заем срещу къщата и да плати каквото са се договорили. После щели да изплащат цялата рода, малко по малко, къде сватовете, къде от магазинчето. „Здраве да е“ каза Адем и вдигна чашата за наздраве.   После ме покани на гости у тях и аз с удоволствие приех, откога имах мерак да видя „Свещарската гробница“. Аз пиех от коняка и изпитвах едно странно чувство на  облага, че имам един нов приятел, на когото може би съм помогнал малко. Макар и само с думи, подкрепата ми в този тежък момент е имала поне малка полза. Човекът имаше един проблем по-малко, а аз един приятел в повече. И като си помисля как всичко започна на шега и случайно, това чувство ставаше още по-приятно…  На следващия си рожден ден не се поколебах изобщо и рано сутринта отидох да се почерпя на гарата… - по лицето на Емил грейна видима радост.

- Е, наздраве Емо! Хайде да си жив и здрав! Да ти кажа, ти ме ошашави с всичко това. Не е за вярване, изобщо не е за вярване. Чувствам се като в някой странен сън.

- Пак ти казвам, от зърнеша в ракията е. Не се притеснявай, ще ти мине като изтрезнееш и се изакаш. Аз имам и едно малко подаръче за тебе по традиция на всеки рожден ден.

- Ееее, то аз трябва да ти подарявам нещо, не ти.

- Не се притеснявай, ти ще ми подариш нещо, ако искаш - Емил бръкна в малката си чантата и извади един тото фиш - Заповядай, дано имаш късмет!

 Мартин не знаеше какво да отговори. Колко пъти непознат ти прави подарък на рождения си ден? Посегна с ръка и пръстите усетиха допира на хартията. Този допир се превърна в една топла тръпка, която мигновено мина по всеки аксон, описа мрежа по цялото тяло и накрая застана като буца в гърлото.  Усещаше как се насълзява.

- Абе, човек, благодаря ти! Ей, наистина благодаря!

- Не искам да ми благодариш, а да ми обещаеш, че ще направиш всичко възможно да намериш тази жена, на която си напакостил навремето и ѝ се извиниш. А ако можеш и да ѝ върнеш и парите, знай че си ми направил най-големия подарък.

- Добре, ще се опитам.

- Обещай ми. Човек като иска, може.

- Обещавам, ще направя всичко възможно.

Емо облегна тяло назад  и обърна глава към прозореца.

- Е, това трябва да е вече Попово, то не остана път.

   Мартин мълчеше и гледаше този малък белокос странник. Усещаше се пиян и замаян, но му беше толкова хубаво, ама толкова хубаво.  Какво стана? Ама че работа! Сън ли беше всичко това? И да беше сън, то би било най-чудният сън, който можеше да съществува с страната на сънищата. Облегна също гръб и загледа движещото се в тъмното отвън. Беше най-интересното нещо, което беше виждал някога. Не след дълго влакът спря на една малка гара и двама души слязоха от него. Двата силуета постояха още малко под лампата на козирката. Изглежда, че си казаха нещо, след  което се прегърнаха и разделиха в снега. Съмваше се.

……………………………………………………………………………………………………………………………….

 В кухнята на една малка пицария на края на едно испанско градче, вратата се открехна. Вътре едно момиче с латиноамерикански черти белеше лук, а още една готвачка с прошарена коса и запотени очила, мелеше гаспачо. Тя повдигна глава и погледна към човека, който влезе, познаваше го. Свали очила и го заоглежда изненадана. Той стоеше и не смееше да се усмихне.

- Здравей, шефке - едва отрони устата му.

- Мартине, ти ли си?... Боже, колко си пораснал. Толкова години... Какво правиш тук? - попита тя, подавайки мократа си ръка за поздрав.

- Нищо. Разбрах, че работиш тук и минавам да те поздравя - младият мъж стискаше малката длан, беше някак уморена. Колко се беше смалила тази жена и побеляла… Опитваше се да прикрие сивото в погледа си и да се зарадва.

- Виж, Катя. Аз искам да ти кажа нещо… Имаш ли малко време или да мина друг път.

- Кажи. Искаш ли да пиеш нещо? Ще кажа на момичето от бара да ти налее нещо.

- А, не, не. Не ми се пие нищо, благодаря! - каза Мартин и стисна силно очите си, усещайки как се пълнят с парлива влага. В джоба си носеше плик с пари.

……………………………………………………………………………………………………………………………...

  В утрото на девети януари в барчето на варненската гара един човек с една малка чанта седеше сам  на една маса и пиеше коняк. Беше на около шейсет и пет, нисък, с бяла коса, избръснат, с палто, под което се подаваха пуловер и чиста риза. В един от джобовете му имаше плик с клеймо от Испания.