Събудих се от липсата му. Болезнено, задушаващо събуждане. Пред очите ми - неговият образ, а в главата ми името му кънти и разпилява всичките ми мисли, като ураган и не ми позволява да мисля за нищо друго, освен за него... 

 През последната година се случваше все по-рядко да имам такива утрини. В дни като този живеех в миналото - спомени, погледи, обещания и изобщо цялата "приказка", събрана в един ден. Наричах тези дни "празнични" за душата ми. Тогава тя крещеше, викаше, дори ме нараняваше, плачеше, страдаше, късаше се на малки парченца, които се изливаха като река от очите ми. С всяка сълза се успокоявахме все повече и повече. Понякога мъката беше толкова много, че не я понасях, а не можех да я спра. Не исках. Това беше "празникът" на моята душа. Дължах ù това "пиршеството" след всичко, което бях ù сторила. Позволявах ù да бъде слаба, да се съблече, да изхвърли излишния "товар". Позволявах ù да усети колко много ми липсва той и да се пусне по течението на бушуващите в мен емоции... В края на деня проливах последните сълзи. Когато свършеха, се връщах обратно в настоящето. Животът продължаваше. Душата ми беше отново цяла и олекнала.  Името му не отекваше в главата ми и не виждах навсякъде образа му. В следващите дни нямаше да има и следа  от този пир. Щях да бъда силна, обещавах, но само до следващия "празник" на моята душа.