12.07.2017 г., 16:20 ч.

Учител по неволя - Прасешки неволи 

  Проза » Хумористична
1125 0 0
18 мин за четене

                                                    Учител по неволя

                                                     Прасешки неволи

                           Грух! Грух! Не предавам Богу дух!
                                                                           прасето Янко

  - Вдигам с петдесе стинки.

  - Бегам.

  - Плащам! Я да те видиме кво имаш, педере такова! Нищо не разбираш от сварката.

  - Две по десет от поповете и единайсе от чечака!

  - Ха! Печелим! Две по единайсе от асото и чечака! И десет от попа!

  - А бе, ти кьорав ли се, бре! Фърлил си 20 стинки, а не петдесе!

  - Майка ти е кьорава! Не ми пипай парите!

  - Ся ти счупих пръстите!

  - Момчета, я по-тихо! Намирате се във влак все пак! – обади се смръщеният контрольор. – И намалете музиката!

  - А бе, къв ти е проблема, бе! – отвърна един от единадесетокласниците, които играеха карти. – Що за човек си ти, бе? Що за бунар не харесва Кондьо!? – допълни той, след което отпи от бирата си, последван от останалите комарджии.

  - Билети и карти за проверка! – провикна се контрольорът, а сетне започна да перфорира билетите на момчетата, но когато стигна до Наско, който не притежаваше билет, нещата загрубяха. – Возиш се на аванта, а?! – през зъби просъска служителят на железницата.

  - Шамар да е, аванта да е! – отвърна храбро наглият нехранимайко.

  - Така значи, а? – още по-мрачно изръмжа контрольорът. – Веднага давай парите за глобата, иначе те изхвърлям оттука!

  - Ти ли, бе въшкар! – озъби се Наско.

  - Не си ли платиш глобата – продължи контрольорът, - викам полиция! Така много бързо ще те приберат  там, където ти е мястото!

  - Ей, я чакайте малко! – провикна се Маката. – Тва там даскалът ли е?

  - Я! Верно! – възкликнаха останалите ученици от 11б клас, поглеждайки към господина, намиращ се на няколко седалки зад тях, който неистово се опитваше да се скрие зад един разлистен вестник.

  - Чекай малко – каза Наско на контрольора, а после се приближи към криещия се зад вестника човек. – Мараба, даскале – поздрави ученикът. – Мислиш си, че не мога да те скивам от вестника, а? Кво стаа?

  - Не знам. Ти ми кажи – отвърна рязко г-н Многознаев. – Каква е тази разправия?

  - Даскале, как искаш да ти обясним, като не ми даваш да пцувам?! – зададе реторичния си въпрос Наско. – Ха, ха! Е*авам се! – продължи той. – Просто тоя тука не мое да разбере, че си проиграх парите на комар, далеч преди да се кача на тоя пуст влак!

  - Но си имал пари за бира? – рече г-н Многознаев.

  - ‘Айде ся да не издребняваме! – отвърна ученикът.

  - Вие ли ще платите, господине – с мрачен глас рече контрольорът, след което се наведе заплашително над преподавателя.

  - Е… - започна да протестира г-н Многознаев, но бързо млъкна и почервеня от срам, когато установи, че всички пътници от вагона го зяпат странно. – Колко… Колко пари е тази глоба?

  - Билетът е два и двайсет, но за тарикат като тоя, от мене да мине, дай шест кинта! – отвърна контрольорът.

  - Аре, даскале, па мое и да ти се реванширам – помоли се учтиво (поне според пълната си липса на възпитание) ученикът.

  - Добре, заповядайте – отвърна засраменият до краен предел преподавател.

  - И повече не се качвай тука! – озъби се контрольорът на ученика, а сетне си отиде.

Настъпи неловко мълчание, в което учителят и ученикът се гледаха. Учителят гледаше смръщено, а пък ученикът – тъпо.

  - Яко друса тоя влак, а? – прекъсна неловката тишина Наско, без да се сети да благодари.

  - И къде, за Бога, сте тръгнали с твоите съученици!? – не се сдържа и на висок тон попита г-н Многознаев.

  - Отиваме на тренировка по ръгби, че в нашия град няма ръгби отбор, та затова отиваме в съседния градец – отвърна ученикът. – Ама като гледам как сме се запили, може и да не стигнеме до там, а? Хе, хе! – нагло се изсмя непълнолетният човек.

  - Невероятно! Да пиете бира и да играете на комар във влака! – възмути се учителят, макар че много добре съзнаваше, че тъкмо тези дейности са неотменима традиция за субкултурата в българските училища. - Иначе… - продължи  неловко преподавателят, - сега не се притеснявай. Когато дойдеш в училището, ще ми върнеш парите.

  - Ха, ха! – отвърна ученикът, а после стана и потупа снизходително учителя по рамото. – Чухте ли бре, момчаци? – продължи той, отправяйки се към съучениците си. – Даскалът си мисли, че ще отида на училище!

  - Ха, ха! – изсмяха се и съучениците му, след което започнаха да си допиват бирата и да си доиграват комара.

  Дори и учениците въобще да не се бяха качили на този влак, на г-н Многознаев пак нямаше да му е особено приятно. Той за пореден път оставаше възмутен от състоянието на железниците, в които човек, без капка преувеличение, можеше да преживее абсолютно всичко. Преподавателят всъщност беше чувал  да се носят слухове, според които неведнъж мъж и жена се запознавали в лишения от осветление, но пък романтичен влак; съвокуплявали се, а девет месеца по-късно, докато влакът още бил заседнал някъде между Долно Адово и Огнен Дол, жената раждала своя син или дъщеря пред погледите на ококорените пътници.
  Както и да е. Вниманието на г-н Многознаев непрекъснато се насочваше в различни области на влака. Разбира се, всичко започна с графитите. Целият влак беше обрисуван с големи червено-жълти букви, които може би имаха значение само за неизвестни на преподавателя субкултури, които населяваха тази планета. Тези графити бяха придружени от надписи, като някои от тях се простираха не само отвън, но и вътре във влака. Мъдрословията бяха от следния тип
: “Ура, развеждам се!, В това купе продупчих Милена за първи път, Смърт за еничарите, Мрете! Мърши!. Надписите, които се намираха във влака, бяха написани с маркер. От тях г-н Многознаев успя да се възхити само от следните: “Обичайте родината, майката ви и Росен беше тук с жената на Иван. Беше хубаво.  
  Графитите и просташките надписи обаче не можеха да се сравнят по гнусота с обстановката, която витаеше във влака. Преподавателят неистово се стремеше да се абстрахира от това, че обувките му залепваха по пода на влака, най-вероятно поради някаква неизвестна на повечето хора, съвсем новооткрита мръсотия. Той почти успя в това си начинание, когато на гара
Шитняково се качи един човек, мъкнещ на раменете си чувал, пълен догоре с тор. Да, той седна недалеч от г-н Многознаев и му напомни, без да използва думи, че лайната все пак наистина миришат зле. Единственото средство за самозащита на преподавателския нос беше високата яка на дебелата му шуба, която не сваляше по време на возенето, тъй като влаковете отдавна се славеха с невероятния характер на прозорците си, повечето от които бяха счупени, а здравите пък безмилостно се съпротивляваха и пред най-яките мъжаги, като не позволяваха да бъдат затворени. Дори Екскалибур, всеславният меч на Крал Артур, би могъл да бъде изваден по-лесно от скалата, отколкото да се затворят или отворят прозорците в трена! През лятото пък проклетиите оставаха плътно затворени, яростно опитвайки се да не пропуснат каквото и да било количество кислород да нахлуе във влака с вмирисаните пътници.
  Но това, от което преподавателят не можеше да се абстрахира, беше фактът, че на отсрещната седалка седеше един известен телевизионен писател, който беше повече телевизионен, отколкото писател. Поведението на писателя дълбоко възмути г-н Многознаев, който иначе му се беше възхищавал. Творецът винаги пътуваше с кученцето си. В това нямаше нищо лошо. Възмущението на преподавателя обаче настъпи, когато писателят повдигна кучето си и го сложи да легне на седалката до себе си. Излишно е да се упоменава, че животното беше изключително мръсно, поради зимната шляпавица, която цареше вече не само вън, но и вътре във влака.
  Многознаев си помисли, че писателят е тръгнал на пътешествие из земите на простолюдието, за да описва нищетата и болката на закоравелите селяндури. Честно казано, надяваше се, че може да бъде изтипосан и той в някой разказ. Би било интересно!
  Очарованието от известната личност обаче малко се помрачи, когато писателят извади от джоба си огромна бутилка бира
Мариана, а сетне я изпи почти на екс, без хич да го е еня за нелепиците, които се случваха около височайшата му особа.
  Изведнъж наблюденията на г-н Многознаев бяха прекъсната от гласа на контрольора
:
  - Следваща гара Долно Кучево. Повтарям, следваща гара Долно Кучево.
  - Значи е време да слизам – обади се преподавателят и зашляпа из лепкавия под. – Приятен ден – каза той на контрольора, който просто се извъртя на другата страна.
  Влакът спря. Многознаев положи доста сериозни усилия да отвори едната врата на влака, но не успя. Поради тази причина се прехвърли на другата. След два-три силни удара с рамо, проклетията се отвори и преподавателят слезе от железницата.

                                                             ***

  - Здравей, колега! – провикна се с фъфлещия си глас г-н Смучеводков. – Харесва ли ти селцето ми? Обичам да идвам тук. Ще ми се да си заживея за постоянно на това уютно местенце.

  - Да, сигурно е уютно, ако човек не е премръзнал – отвърна г-н Многознаев.

  - Сега ще се сгрееш, момко – отвърна Смучеводков. – Последвай ме в къщурката. Подготвил съм ти изненада.
Г-н Многознаев последва по-възрастния си с повече от двайсет години колега. Двамата влязоха в къщурката, стоплиха се, а сетне г-н Смучеводков извади една голяма бутилка червено вино.

  - Я да удариме по едно, че ни чака тежка работа! – предложи той.

  - По телефона не ми изясни точно с какво трябва да ти помогна, но аз се притесних и въобще не те разпитах – отвърна г-н Многознаев, чието огромно сърце непрекъснато го вкарваше в приключения.

  - Скоро всичко ще ти се изясни. Споко. Сега льокай! – подкани го той на смесен ученическо-селяндурски жаргон, след което сипа една чаша на г-н Многознаев, а за себе си три, като ги изпи на един дъх една след друга.

Г-н Многознаев също изпи своята чаша, а след това бе приканен от колегата си да се захващат за работа.

  - Последвай ме – подкани го г-н Смечеводков, а сетне двамата излязоха навън.
 

                                                            ***

  Преподавателите се намираха недалеч от къщурката. Малко надолу от нея, на едно ниско местенце, двамата се бяха озовали пред нещо, което би могло да се определи  като неприветлива къщурка за животни.
- Това е – каза г-н Смучеводков. – Тук живее прасето Янко.
- Защо ме доведе тук? – подозрително промърмори колегата му.
- Виж са, колега – отвърна му делово Смучеводков, - с тебе требва да го заколяме това прасе.
- Чакай! Как така?! – започна да се противи г-н Многознаев – Аз не съм убиец! Не бих могъл да убия прасе! – допълни той.
- А бе, ти само ще му държиш краката! – кресна му по-възрастният преподавател.
- Не, не, не мога! – възмути се Многознаев. – Има си специални хора за тези работи. Нямате ли си селски коляч? Къде се е дянал?
- Ха! – отвърна подигравателно Смучеводков. – Ти, ако знаеш само колко хора го търсят! Не го търсим само ти и аз. Търсят го още кмета, попа, кръчмаря, полицията и опечалените роднини на обезглавената му жена. Хайде, не се лигави!
 
Докато г-н Многознаев се осъзнае, Смучеводков вече бе изкарал прасето от кочината  и го бе хванал през врата, досущ както правят кечистите по телевизията.
  - Хей, какво правиш!? – провикна се смаяният Многознаев.
  - Бързо, колега! – отвърна Смучеводков. – Изплъзва се! Дръж го! Бързо, бре! Ти мъж ли си, или к
во там?
  - Как да го хвана?! – попита ужасеният Многознаев, приближавайки плахо беснеещия шопар.
  - Дръж му краката! Дръж му краката! – с последни сили се провикна Смучеводков.
  Тогава Многознаев хвана прасето за двата крака, но в този момент то се изплъзна от свирепата захватка на Смучеводков, който заби зурлата си в калта. После прасето набра сила и започва да рита с краката си, използвайки всичката си мощ. Г-н Многознаев полетя назад и падна по гръб в кочината на прасето.
   Едва когато двамата успяха да се понадигнат, видяха бегло как Янко блъсна силно зле скроената от стопанина мрежеста ограда, която падна и позволи на шопара на премине през нея и да се шмугне в близката гора.
  Г-н Смучеводков започна да псува и да кълне прасето
:
 
- Е ся земах пушката! – крещеше той. - Е са ти **** майката – пенеше се той. -  Къде ми е пушката? Сега те утрепах!
   Изричайки тези думи, той тръгна нагоре към къщата си. По пътя  обаче изневиделица спря, замисли се, а после извади от вътрешния джоб на якето си цяла бутилка водка, която изпи за около двадесет и четири секунди. После понечи да се прибере, но заради залитането му г-н Многознаев се принуди да му се притече на помощ. Двамата се подпираха известно време, а когато достигнаха до прага на къщата, г-н Смучеводков внезапно започна да повръща юнашки. Като фонтан!
  С доста усилия Многознаев успя да го заведе до леглото му. Остави го там, забърса криво-ляво палтото си, без да се старае особено, тъй като знаеше, че във влака то пак щеше се намърля, а след това си отиде. Преподавателят и не подозираше, че от днес нататък в свинския, веганския и вегетарианския свят
(за неговата колебливост и некомпетентност по отношение клането на прасета) ще се пеят славни песни.
 

  ПП: Историята е написана по действителни събития, като всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.
 

 ПС: Нито едно животно не е пострадало при написването на тази история.

© Галифрей Михайлов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??