-Димитре, Димитре. Майстора дойде.-извика Герга на своят съпруг. Около тридесет и осем годишен строен мъж, с дрехи описващи неговите финансови възможности- одрипани потури, напукани цървули и мръсно сако.

-Отивам,отивам!-отвърна Димитър, тичайки към портата на къщата в селото с  номер едно. С отворени обятия той прие  майстор Сандьо, този който щял да прави покрива на строящата се къща .През 1941ва година било трудно да се вържат двата края, камо ли да се строи къща, ала обстоятелствата го налагали. След като го посрещна, Димитър отиде до близкото село за хляб и лимонада.

Майстор Сандьо влезе с едри крачки на хармана, там където си играеше и малкият Кольо, синът на Димитър. Много лъчезарно, добро  дете ,с шапка от вестник на главата, елече от вълна и покъсани потури ,изпод които се показваха голите му крачета. Малкото момче строеше своя малка къщичка, подобно на своя татко. Веднага щом видя, чичкото то стана и го поздрави.

-Добър ден, господине! За мен е чест да се запозная с един истински майстор.

Сандйо се подхилна  и продължи с едри крачки към строежа.Щом стигна къщата,той бе посрещнат от Герга,жена на Димитър и майка на Кольо.Тя веднага го калеса на маса,въпреки че нямаше с какво толкова да го гости.Въпреки това тя извади един самун хляб и едно парче сирене и наля чаша от останала лимонада на дъното на шише.

Виждайки немотията на хората,старият майстор се запита как може да има толкова всеотдайни и мили хора,готови да дадат и малкото което имат за да дарят щастие на друг.Истински балканджии,каза си той.След обяда Сандьо стана,пийна една чаша студена водица от дълбокия кладенец и се качи на строежа.Поработи,поизпоти се,та слезе да си вземе глътка въздух.За да се освежи той отново пийна от минералната водица от кладенеца.Не след дълго той отиде да вземе няколко дузини керемиди от плевника на хармана,там където майстореше малкият Николчо. Минавайки покрай него,Сандьо протегна крак и започна да рита къщата на малкото дете.Постройката се разхвърча на всички страни,а малкото дете избухна в плач.

Защо,защо ми я събори?-попита Кольо.Майстора се засмя и отново се върна на големия строеж.

Минаха час,два отново слезе да си почине.Къщата вече беше наполовина покрита с керемиди.С любов и отдаденост той подреди розово-червените керемиди така,сякаш всяка керемида бе изживян спомен.Със сядането на масата с трикраки столчета,Сандьо остана озадачен от гледката на хармана.Малкият Кольо отново строеше къщичка,подобна на тази,която строеше неговия татко.Със същата страст и желание,момчето градеше своята малка колибка ,сякаш това бе негово призвание за момента.Виждайки обичта,която отделя детето на къщата,майстора отиде и я събори отново.Този път бяха нужни повече ритници от миналия път.Със сълзи на очи,Николчо се разтича към човека и започна да го удря с ръце.

-Защо  разваляш моята къщичка?-попита Кольо вече със злоба на лицето.

-Аз толкова я обичах!-допълни той.

Майстора и този път се усмихна,засмя се и тръгна,оставяйки момчето без отговор.Веднага щом се качи на работното си място,той видя за пореден път как малкото дете събира руините от къщата и я започва отново.Майстор Сандьо се усмихна и продължи своето творение.След часове неуморна работа,преди залез слънце,старият строител приключи напълно строежа на покрива.Къщата изглеждаше като палат от онези в Унгария,с красивите покриви и комини.

В същото време се върна и човекът,по чиято инициатива се строеше тази къща-Димитър.

Прекрасна е!-възкликна той  и засука доволно мустак.Щом чу гласа на своя баща,малкият Никола  се затича към него и го прегърна силно,мокрейки скъсаното му сако със сълзи.

-Какво има?-попита тревожно бащата.

-Този чичко ми развали къщичката няколко пъти и ме е страх да не го направи отново.

Димитър сбръчка чело,щом чу какво е сторил майстора.Извика го и му каза:

-Ето,взимай тези петдесет гроша и да те няма,дано са достатъчно!

Майстора остана безмълвен,взе парите и се запъти към портата,докато изведнъж не се обърна към Кольо и с висок глас му каза.

-Момче,дори и нещата изградени с много любов,рано или късно рухват,обаче руините от тях ни остават завинаги като спомен,спомен даващ ни сила да построим нашите най-свидни неща отново.

-Затова развалях къщичката ти.Това е урок,който само човек,който го е изживял и научил повторно много пъти,може да ти даде.

Малкият Кольо разбрал посланието на стария чичко и му отвърна.

-Благодаря ти, чичо Сандьо!

 Николчо прегърна майстора топло и заплака.