Трябва да си призная, поне пред себе си - липсваш ми ужасно много. Не, че е нещо ново за мен. От толкова време те обичам, че всяка секунда, прекарана без теб... ми носи само болка... и празнота... Преди ти го пишех лично - липсваш ми... сега не искам да ти го пиша - ти го знаеш много добре... Някъде много дълбоко в себе си се надявам и за теб да е така, а някъде още по-надълбоко, заровено на километри под дъното на душата ми... знам, че и аз ти липсвам... От години не мисля за нищо друго, освен за теб, не поставям никой друг на първо място, освен теб, преди да помисля за себе си - мисля първо за теб... Не мога да го преодолея... опитвах много пъти... май и не искам... Колко пъти съм бягала... колко пъти съм търсила спасение в самотата, в работата, в хиляди други неща... само да се откъсна от теб... Ти винаги ме намираш... може би защото всички мои пътища са към теб... Винаги усещаш как съм и от какво имам нужда... И ти не искаш да се откъсвам от теб... винаги когато усетиш малка промяна, започваш настойчиво да търсиш и най-малкия знак, най-малкия сигнал, че съм те преодоляла... Не се плаши - не мога и не искам дори. Знаеш, че никога няма да те преодолея... никога няма да те предам... Знаеш, че те обичам, че мисля за теб и че ти си единствения... към когото мога да изпитам нещо подобно... и не искам да ти досаждам същевременно... затова няма да ти го напиша... Както винаги, ще се оставя на чувствата и ще им се наслаждавам, дори моментното ми чувство да е на празнота... пак ще му се насладя, защото празнотата е от липсата ти сега до мен... и  пак ще мисля за теб... А ако знаеш как  ти завиждам понякога... да бъдеш така обичан... толкова специален... и желан...
Дали е толкова хубаво, защото е невъзможно ?