Реката течеше лениво бавно, сякаш всеки момент щеше да спре, уморена от своя дълъг път през планината. Талазите вода се движеха с тих ромон, подобен на нежен женски шепот. По нищо не личеше, че само преди дни същата тази спокойна река се беше превърнала в страховита стихия от излелия се проливен дъжд. Тогава водата завря и закипя, избухна в експлозия, търкаляйки с гръмовно ехо камъни и клони в клисурата. Нищо не можеше да се изправи пред нея, освен старият мост, който стоеше непоклатимо на мястото си от столетия. Той беше издържал толкова много буйни пристъпи на реката, без да понесе никакви щети. Затова и никога досега не беше ремонтиран. Но този път влачените от реката големи камъни бяха разбили зида на носещата средна колона. Голям къс от нея се беше отцепил и лежеше на дъното като черна сянка. Налагаше се ремонт, за което бяха извикали бригадата на Манол от София. Тя се беше специализирала в изграждането на укрепителни диги по коритата на реките след големите наводнения през 2005 и 2007 година. Момчетата от бригадата бяха виждали какво ли не през тези години - разкъсани диги, отнесени от водата мостове, подкопани и пропаднали улици, разцепени наполовина постройки. Затова нищо не можеше да ги изненада. Но този път останаха изненадани. Пред тях се издигаше един мост, който въпреки столетната си възраст и въпреки примитивно простата си техника на градеж и спойка, беше оцелял в двубоя със стихията. За разлика от много други мостове, които бяха нови, от бетон и желязо, но не издържаха на натиска, този стар мост, съграден от камък и хоросан, устояваше войнски достолепно. Това накара момчетата от бригадата да разпитат за историята на този мост. А неговата история беше, както историята на всички други мостове от тези стари времена - легендарна. Един стар овчар, който си пасеше наблизо стадото, им я разказа така, сякаш сам той е бил свидетел на случилото се. Посочи им с пръст към мястото, където се беше откъснало парчето от носещата колона и със старчески треперещ глас им разказа как там е била вградена красивата невеста Невена. Тя била млада майка, когато я вградили насила в носещата колона на свода. Последната ù молба била да оставят малък процеп в зида за очите ù, за да може да вижда до сетния си дъх своята рожба. Невена имала толкова красиви очи, че майсторът сърце не му давало тези очи да бъдат зазидани. И така бил оставен малък процеп, през който младата майка до последно гледала рожбата си. Гледала, като очите ù се усмихвали, въпреки че сълзите напирали отвътре. Тя не искала да заплаче, за да не се разплаче заедно с нея и детето ù. Затова се усмихвала с очи - усмихвало се и детето ù. Невена била докрай силна жена и нейната сила останала в моста... Макар да бяха буйни и млади, момчетата от бригадата се смълчаха, след като чуха тази история. Продължиха работата си мълчаливо, всеки заслушан в тихия ромон на реката, подобен на нежен женски шепот. Така смълчани, те забъркаха цимент и укрепиха носещата колона на моста. Накрая обаче Манол им каза да оставят малък процеп в зида и те го разбраха защо. Защото всички усещаха, че някой ги гледа с усмихнати очи и сърце не им даваше тези очи да бъдат зазидани.