20.07.2007 г., 14:16

В едно сърце

1.2K 0 2
2 мин за четене
  В далечината се чуваха крясъците на чайките. Слънцето бавно потъваше, давейки червенината си в морето.
 Далече, някъде навътре в скалите, стоеше Тя. Недостижима като русалка. Дългите й, огнено червени коси, се спускаха по черния шал, обгръщащ раменете й, и стигаха до кръста. Стоеше неподвижна, навела глава над бездната. Скалите бяха отвесни и стръмни, под тях бушуваше безпощадната и всепоглъща вода. Едно полюляване само - и... край -  безкраят я очакваше. Но тя не помръдваше. Затворила очи, стоеше неподвижно. В ръцете си стискаше пръстена. Сълзи се стичаха по красивото й, пребледняло лице.
 Вятърът си играеше с косите й, но тя не усещаше. Нямаше вятър, а само спомен за докосване; нямаше слънце - всичко бе мрак; нямаше време - то спря преди няколко дни.
 Нямаше нищо.
 Само една голяма болка, която стягаше гърлото, стигаше до сърцето и чрез кръвта изпращаше по цялото тяло тежестта си.
 Не чуваше гласът на чайките, песента на вълните, смеха, идващ от плажа.
 В душата й кънтяха само две думи: "Отиде си!" и споменът за едно болнично легло и прикованото за него момче.
 Не помнеше как и защо. Не помнеше кога - вчера, онзи ден, преди седмица...
 Оттогава насам нямаше ден и нощ, нямаше нищо и никой! Всичко се сливаше в един кошмарен сън: хора, облечени в черно; кръстове; цветя; бели престилки и хапчета, от които май заспиваше, за да сънува пак същото; свои и чужди, които я прегръщаха - дори не помнеше кои бяха те и какво й говореха.
 Сълзите напираха, тя не само плачеше, тялото й се разтърсваше от силни хлипания, всяко от които се откъсваше като камък от безутешната й душа.
 За момент тя се свести от спомена. Отвори очи и погледна към морето. Изправи се и се приготви да скочи, но се усети - сложи отново пръстена на безименния си пръст - там, където му бе мястото... Искаше и в безкрая да бъде негова съпруга!
  Затвори очи и се приготви...
Но нещо вътре в нея трепна. Инстинктивно сложи ръка върху корема си и го усети. За първи път го усети... То й напомни за себе си, за любовта след смъртта. Онова малко човече, което живееше в нея и в което щеше да живее и Той.
   Усмихна се... Той живееше в нея!!! Тя и Той щяха да бъдат заедно - да се родят отново в едно тяло. В едни очи, които щяха да я погледнат след няколко месеца. В едни устни, които ще имат неговата усмивка. В едно сърце - събрало Любовта на двама им в едно.
  Усмихна се, обърна гръб на бездната и тръгна към бъдещето. За да живее Любовта!!!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Виргиния Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Благодаря за забележката- имах предвид "навела глава"- вече го редактирах
  • "Стоеше неподвижна, навела скала над бездната." няма начин да е така.

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...