6.10.2010 г., 19:44 ч.

В името на Хари Потър (Втора част) 

  Проза » Приказки и произведения за деца
1278 0 0
14 мин за четене

Тази част посвещавам на Сашо и Mistress

 

Втора част:

"Не си прави кумир"

 

Евангелската църква „Пътя, истината и живота” се събираше в сградата на улица Генерал Въшкин, номер 3 вече от 20 години. Сградата беше една висока и обширна постройка, която ръководството на църквата беше пригодило за нуждите си – първият етаж беше превърнат в голям салон с пейки и място за хвалението отстрани на амвона, който се извисяваше осъдително отпред. На амвона имаше два надписа: „Бог е любов” и точно под него „Наказанието за греха е смърт”. От другата страна на амвона беше поставена кутията за дарения и в неделните служби пасторът винаги призоваваше вярващите да станат, един по един, и да пуснат своето дарение в кутията. Докато го правеха той си записваше в едно тефтерче с Исусовци по страниците кой става и кой не. Вярващите бързо (за техните стандарти) схванаха какво пише пасторът, затова всички започнаха да стават, дори и без да пускат. Пасторът обаче не беше глупак и назначи човек, който да бъде посредник между кутията и ръцете на дарителите. Този човек беше 86 годишната майка на пастора, затова се наложи да се направят две изменения на дарителската зона – поставиха столче, на което бабата да сяда и свалиха кутията по-ниско, за да може да пуска парите вътре. Пасторът знаеше, че майка му си прибира част от парите в джоба, но реши да не прави проблем, защото уважаваше жената, която го беше отгледала и възпитала.

Вторият етаж беше разделен на три стаи, в които настаняваха гостуващите мисионери от САЩ, Германия и останалите страни, които спонсорираха църквата.

Третият етаж беше изцяло кабинета на пастора, който обичаше да се заключва вътре, да брои постъпленията от джобовете на последователите му, да пише писма до чуждестранните спонсори, да си облича женски дрехи и да приготвя следващата си проповед.

Църквата се беше сдобила с тази прекрасна сграда съвсем безплатно. Една възрастна жена, наследничка на богато семейство им я беше дала да я ползват безвъзвратно, с надеждата че Бог ще изцели тежкото заболяване, ко ето я мъчеше от години и което един ден щеше да я погуби. Когато обаче минаха десет години без да се случи каквото и да било чудо, възрастната жена започна да се надява, че Бог поне ще облекчи мъките й и тя ще си отиде спокойно. Но и това не стана, болестта започна да се разпространява по цялото й тяло, причинявайки й непоносими болки. Сега единствената й надежда беше, че поне след като умре ще отиде в рая.

Един мрачен съботен ден на вратата на възрастната жена се почука. Прислужницата отиде да отвори, след това се чу вик и тя бързо изтича в стаята на шефката си.

- Госпожо, дошли са ви гости!

- Ако искат пари, им дай, знаеш къде ги държа, понеже понякога бъркаш в кутията, знам това.

- Не, вие не разбирате, трябва да дойдете да видите кой е тук. А парите ще ви ги върна един ден, обещавам.

- Ти луда ли си? Как ще ставам в това състояние? Не виждаш ли, че умирам? Не виждаш ли, че съм на границата между живота и смъртта, но съм по-скоро отвъд, отколкото тук? Не виждаш ли, че тялото ми вече е само разлагаща се плът, кухи кости и убийствена болка? О, Господи, - извика жената и вдигна костеливата си изкривена длан към полилея, - нямаш ли милост?

- Има, госпожо! – извика прислужницата, просълзена от щастие. – Елате да видите! Елате!

И тя  отметна завивките от немощното тяло на възрастната жена. Старицата се изправи с мъка и подкрепяна от прислужницата си се заклатушка към съседната стая. а там, все още на вратата, стояха двама души. Единият беше напълно непознат за жената, но другия нямаше как да обърка. Тя залитна назад, но прислужницата ù помогна да седне в едно кресло наблизо.

В дома ù бе дошъл… Исус Христос.

 

На следващия ден пасторът на църква „Пътя, истината и живота” дойде на работа, но на вратата на църквата го посрещнаха двама едри мъже, които му казаха, че няма право да влезе.

- Как да нямам право, та това е Моята църква – викна пасторът.

- Вече не, сградата е дадена на друга църква.

- Какво? Не е възможно! Искам да говоря с госпожа… собственицата.

- Тя ще дойде, изчакайте я.

И така пасторът започна да чака, а последователите му да се събират пред сградата изненадани.

- Станала е грешка, Бог ще промисли – утешаваше ги той.

Изведнъж сред тълпата се разнесе шушукане, някой минаваше покрай тях, но пасторът не можеше да види. Когато новодошлият се показа пред него, се оказа, че е жената, която притежаваше сградата, но каква промяна беше настъпила в нея! Ако я познаваше по-добре пасторът нямаше да може да я разпознае, но понеже я познаваше само бегло и формално веднага разбра коя е. Косата ù, преди рядка и приличаща на паяжина, сега беше гъста и черна, лицето ù вече не беше с цвят на стара хартия, а румено и изпълнено с живот, бръчки все още имаше, но такива на зряла жена, а не дълбоки бразди по безжизненото ù лице. Походката ù беше уверена и без следа от артрит или друго заболяване.

- Уважаема госпожо – веднага започна пасторът, - искам да знаете, че съм много сърдит. Да, много сърдит. Дойдох днес за неделното богослужение, но…

- Млъквай, глупако! – викна жената. – Млъквай и се махай, преди да съм накарала моите момчета да те пребият!

- Но… аз… - пасторът не очакваше това. – Аз съм сърдит.

- Нали ти казах да изчезваш?

- И Бог е сърдит!

- Какво знаеш ти за Бог, лъжецо? – Жената се обърна към насъбралата се тълпа, която наблюдаваше всичко. – Аз обаче знам, хора! Има Бог и той ни е дал словото си – тогава жената бръкна в дамската си чанта и с мъка извади една дебела книга, на която пишеше…

- „Хари Потър”? – отново зашушукаха объркани хората.

- Влезте вътре и всичко ще разберете – каза жената и влезе в сградата. Всички я последваха, като накрая на улицата остана само пасторът, който се повъртя известно време, пък накрая сам опита да влезе, обаче охранителите не му позволиха.

И така, на следващия ден кръстът от покрива беше свален, а надписът над вратата беше сменен на „Църква на Хари Потър”. Хората, които минаваха по улицата, поглеждаха сградата и си казваха: „Поредната секта.” и отминаваха.

 

- Поредната секта – каза една жена и в онази неделна сутрин, която започна в първата част на разказа. Жената се беше спряла да погледа сградата, която не беше забелязвала преди, но сега по стените имаше нарисувани шарени картинки – някакво  триглаво куче, същество полу-кон, полу-орел, някакво голямо черно куче (този път с една глава), триълълник с кръг и чертичка вътре, мъж с брада и очила с формата на плумесец, дракон, и някаква кола сред облаци. Трудно беше да пропуснеш такава сграда. Жената се обърна да си върви, но там, където преди нямаше никой, сега стоеше едно момиче с червена коса и стискаше някаква хартийка и дебела клечка.

- Извинете – каза жената и си продължи по пътя.

А Джини остана пред шарената сграда, загледана в картинките. Постоя така известно време и тъкмо щеше да влезе, когато видя нещо много странно – трима магьосници вървяха по улицата. Мъж, жена и дете. Но странното беше, че майката говореше по мобилен телефон, бащата държеше мъгълски вестник, а детето си играеше с пластмасов самолет. Тримата погледнаха Джини и забелязаха магическата й пръчка, след това й помахаха и влязоха в сградата на църквата. Джини хвърли брошурата на църквата, която беше взела от монха и влезе след тях.

Почти всичко беше както преди (макар че Джини не знаеше това, тъй като в бързането и тревогите беше пропуснала да прочете началото на разказа), пейките си бяха там, както и амвона, но сега на него не пишеше нищо, а беше закачен постер в рамка, показващ онзи некадърен самозванец Даниел Радклиф, който според мъгълите приличаше на Хари Потър. Църквата нямаше група за хваление, затова на тяхното място беше поставена уредба и компютър, откъдето сваляха и пускаха Уизард Рок песни. Кутията за дарения все още си беше на мястото, както и столчето, понеже сега на него сядаше майката на новия пастор. А новият пастор в момента си подстригваше мустака. Две момичета, облечени като вещици, държаха огледало пред лицето му. Джини веднага позна пастора – това беше добрият приятел на съпруга й, Мишо.

- Мишо! – каза тя и тръгна към него. Събранието се състоеше от мъже и жени, до един облечени с магьоснически дрехи. Мишо пък беше облечен с любимото си наметало.

Той се стресна и се обърна към Джини.

- Я, Джини!

- Мишо, имам нужда от помощта ти.

- Сега съм малко зает, а след малко ще започне и неделната ни служба.

Джини не му обърна внимание, взе едно столче и седна срещу него.

- Мишо, Хари е в беда.

- Както винаги – зарадва се Мишо, след това се изправи и извика към множеството в залата: Чухте ли всички? Хари Потър има нови приключения, за които един ден ще четем.

- Не, - извика Джини. – Вие не разбирате. Хари Потър ще умре, ако не му помогнем!

- Знаем, - каза една жена. – Преподобният Мишо ни каза, че Хари Потър ще бъде изгорен чрез огън, за да може да живее като дух в сърцата ни.

Джини се обърна към Мишо:

- Ти знаеш?

- Ами… с папата сме приятели отдавна. Той ме предупреди, че ако не престана с Делото ще се наложи да го направи.

- С делото? Искаш да кажеш с тази секта?

- Да, Джини. Ела, нека поговорим – Мишо се обърна към хората и обяви: - Днес ще започнем с десет минути закъснение.

След това даде знак на Джини да го последва и двамата седнаха на столове зад амвона.

- Какво ще кажеш, Джини? – попита Мишо. – Виж какво постигнах. Брат ти би ми завидял.

- Мишо, по някаква причина Папата смята, че Исус Христос е станал последовател на твоята църква и иска да изгори Хари на клада.

- Да, знам. Признавам си, че сгреших като му пратих онова съобщение, но нямаше как да не се похваля. Това е Исус все пак!!!

- Значи ти си казал на Краси, че Исус вярва в твоята църква. Защо ти трябваше?

- Но Джини, той наистина идва тук! Всъщност това е една от основните причини да създам църквата на Хари Потър.

- Как така?

- Ами един ден си ходех самотен, понеже се бях изпокарал с всички, влязох в Макдоналдс и там видях Исус. Ядеше картофки и четеше нещо. Хората го гледаха и не смееха да го заговорят. Тогава видях какво чете, беше „Хари Потър”.

Аз отидох при него и седнах отсреща. Той само ме погледна и каза „Здравей, Мишо.” И аз започнах да ми говоря за „Хари Потър”, за това колко обичам книгата и за това, че ви познавам. Той беше много радостен, разказа ми, че е голям фен на „Хари Потър” и че е чел всички книги по няколко пъти. Любима му е петата, а любимият му герой е Снейп. Дълго си говорихме така, тогава аз му зададох въпроса, който исках да ми задам още откакто навърших 15 години: „Къде беше, Исусе, когато те молих за помощ, а помощ не идваше? Къде беше, когато имах нужда от теб, а ти не дойде?”

И знаеш ли какво ми каза той?

Мишо замълча. Чакаше Джини да покаже, че се интересува.

- Какво ти каза Исус?

- Каза, че не слуша молитвите – викна Мишо и размаха ръце, все едно току що беше съобщил най-великото откритие на света. - На никого.

- Значи монахът е бил прав – тихо каза Джини. – И какво стана, ти реши да си направиш църква?

- Да, казах му, че имам църква, посветена на Хари Потър и той поиска да дойде. Върза се веднага, понеже отдавна му се искало да посещава някоя църква.

- Значи си го направил, за да си отмъстиш на Исус?

- В началото да, но после видях, че църквата е полезна. Много хора, които бяха загубили вярата си я намериха отново тук, понеже църквата е забавна, доктрината не е прекалено сложна, и най-важното – имаме Исус!

- Вече слуша молитвите?

- Не, но аз слушам молитвите на хората, които се обръщат към мен и после моля Исус да направи това или онова, в името на Хари Потър, и той го прави.

- Мишо, това е ужасно. Ти го използваш.

- Хаха, той е всемогъщ, може да възкресява мъртви, да ходи по вода, да изцелява бедните…

- Болните – поправи го Джини.

- … да превръща водата в кола…

- Във вино – поправи го Джини.

- … и дори сам възкръснал от мъртвите. Исус отдавна търси някой, равен с него, и сега го намери – Хари Потър, единственият, сред мъгъли и магьосници, който може всичко, което може и Исус. Аз не го използвам, той иска да бъде така.

- Но използваш Хари.

- Е…

- Какво „е…”? Заради твоята игра ще изгорят Хари. Трябва да ги спрем.

- Не Джини – каза Мишо, стана и се приближи до амвона. – Хари трябва да умре. така пише в Новата Книга.

- Каква книга?

- не книга, а Книга. И в изречението, където Я споменаваш трябва всички думи да са с малки букви.

Мишо отвори някакво чекмедже на амвона и извади голяма позлатена книга, на която със златни букви, изработени като светкавици, пишеше „ХП8”.

- Какво е това? – попита Джини и също се изправи.

- това е Книгата – каза Мишо. – Продължението! Тук пише всичко, което ще стане с Хари до, и след края на живота му. Всички заповеди, които ще даде на последователите си, когато напусне тленното си тяло и дойде да живее като дух в сърцата им.

- Продължение? И кой го е писал?

- Виж сега, важно е да разбереш, че авторството на „Хари Потър” е божествена привилегия, която се дава само веднъж. Превеликата Роулинг получи това право веднъж, и сега е ред на друг да го получи, за да довърши историята наистина.

- И този някой си ти, нали?

- Да, как позна?

- О, Мишо, ти преди малко каза, че си си измислил църквата, за да извъртиш номер на Исус.

- Е, да, но това не си измислям. Книгата е истинска!

- Тогава дай да видя какво пише в нея – каза Джини. Мишо стисна книгата до гърдите си и отвърна:

- О, не. трябва да мине определен период, преди Книгата да бъде четена от друг, освен мен.

- Дай ми книгата – каза Джини и извади магическата си пръчка. Мишо понечи да извади своята, но се сети, че тя е само безполезна имитация, боядисана и омотана в изолирбанд. Отказа се.

- Виж Джини, - започна да я убеждава той. – С Хари е свършено, не можем да се борим срещу Католическата Църква и Папа Краси.

- Или не искаш да се бориш?

- Не искам, защото знам, че не мога – каза Мишо след кратък размисъл.

- Акцио книга – викна Джини, но нищо не се случи. Мишо щеше да се изсмее, но тогава Джини се сети и отново направи призоваващата магия: - акцио Книга!

Книгата опита да се изплъзне от ръцете на мишо, той пък опита да не я пуска и в крайна сметка корицата се разкъса, а листата се разхвърчаха навсякъде, бели като еднорози. в Книгата не беше писана и една дума.

Джини се наведе, грабна няколко листа и извика към шокираните хора:

- Виждате ли какво ви е вярата? Виждате ли колко струвате? Ето това е вашата църква – стотина луди, един олигофрен с наметало и някаква празна книга. А моят мъж в момента го карат с някакъв раздрънкан микробус, за да го убият.

хората стояха като вцепенени и гледаха ту джини, ту останките от Книгата, ту шашнатия мишо. След малко Мишо се посъвзе и каза:

- Джини, първи искам да знаеш, че Ватиканът разполага с най-модерната техника, така че съм сигурен, че мъжът ти пътува много удобно. и второ, какво очакваше да видиш в Книгата? Нали ти казах, че само аз мога да Я чета за сега? Всъщност, – каза Мишо и разтвори ръце и се обърна към паството си, - ето го доказателството! ако Книгата не беше вълшебна, щяхте да видите нещо, нали така?

- Така, така – зашушукаха хората.

- Това е най-глупавото обяснение, което съм чувала – каза Джини.

- Но мина – прошепна Мишо, докато минаваше покрай нея, за да си събере листата. тогава Джини се ядоса, замахна с магическата си пръчка и викна: Вцепени се!

Заклинанието й обаче спря във въздуха, на сантиметри от Мишо, и угасна без да причини каквато и да е вреда. Джини учудено погледна магическата си пръчка.

- Ето го! – викна някой в тълпата. Джини се обърна и видя, че по пътеката към амвона се приближава самият Исус Христос, облечен и Исусовски дрехи, но с червено наметало и островръха шапка с ангелче на клюмналия връх, което го правеше да изглежда като коледна елха.

- Здравейте всички – каза той, а после се обърна към засмения Мишо и изненаданата Джини. – Мишо, Джини… Радвам се, че не закъснях за службата.

© Михаил Костов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??