На абитуриентската бяхме само момчета. Отидох със старата Шкода. Нямах гадже.

На сутринта хванах първата кометата за Бургас и се качих на м/к „Елена“ за стажантският ми рейс.

Бях на долният канижел, естествено по двама в кабина, аз и един моторист, който беше в нощната вахта. Филистрина половината време беше под вода заради клатенето, гледах рибите, правех си кафе с нагревателчето, и мислех.

Каквото и да е, в младостта всичко има смисъл. Не знам защо, но е така. Това го казвам от позицията на някой който скришом поглежда зад гърба си, и се чуди къде отиде всичко.

Абитуриентската беше тъпотия.

В къщи събирането беше ужасно, не ми се говори.

После целият клас се изтъпани пред Пантеона и се снимахме като редови пенсионери пред оня от паметника дето се мъчеше да хвърли някаква граната. Още е там, и още се мъчи.

С Малкия Пеца, уточнявам се, понеже имахме и Голяма Пеца, бяхме в абсолютно еднакви раирани костюми ширпотреба, тип идвам от затвора, и дори някак си бяхме сложили и еднакви брошки. Наложи се да я махна, че да не се излагаме.

Пияното Ленче, класната, беше най-отпред с букета и се мъчеше да се усмихне и да излезе добре на снимката, но си знаеше, че няма да и се получи.

Аз гледах в камерата и се мъчех да видя светлото бъдеще, но и на мен не ми се получаваше.

Баща ми беше паркирал зелената ни Шкода, винаги ми е приличала на жаба тая кола, на улицата пред Пантеона, тогава по празниците не глобяваха, не като сега, качих се и той ме стовари на Ривиерата.

Спомням си, че в ресторанта Никито дойде с Мария.

Още е с нея, което е забележително.

Другите дойдоха с по някое гадже, но никой не си остана с него.

Общо взето, ние моряците нямаме кранчета на оная си работа, и затова бързо и необмислено се женим. И затова после пак се женим. И пак. И пак.

Аз си мислех, че с моята скромност ще си остана девственик.

Не стана така, но не съм сигурен дали усилията си заслужаваха.

За училището, какво да кажа, скъсваха ни от маршировки, математика, руски език, и коса до три сантиметра.

Учителите, голяма част от тях изроди, някак си успели да не ги освидетелстват, ме отвратиха от истинско знание и наука за доста дълъг период от време, викаха, крещяха, и биеха шамари, и затова когато почнаха промените аз бях много доволен, а те гледаха в несвяст само с един въпрос в погледа:

Ами сега кого ще бием?

Така, че с навлизането в живота нямах кой знае какви добри спомени от преди навлизането ми в него.

След ресторанта, имаше дискотека, а след дискотеката, мисля че се прибрах с автобуса, но не помня точно.

Както и да е. Ставаше въпрос, че тогава стоях в каюта, налепена със снимки на голи жени, гледах тях, гледах и рибите, и се чудех дали това ме чакаше през следващите години – една кабина метър на метър, облепена с голи жени, и риби през филистрина, но не се задълбочих понеже бях млад.

Ако беше сега, мигом стягах багажа и да ме няма, но като си млад си безумно глупав, и съответно щастлив, и всичко ти се струва шега.

Кораба миришеше на старо желязо, грес, масла, блажна боя, и сажди.

И слънце, много слънце има в морето.

Солта оставаше кристали по палубата като засъхнеше, и на мен ми беше хубаво.

Първото пристанище беше Туапсе, където старите моряци ме предупредиха да внимавам, понеже и за едни дънки можело да ме пречукат на улицата.

Братските съветски люде? Да ме пречукат? Ей така за нищо? Мен?

Това беше първият ми шок –момента в който осъзнах, че те може и да бяха братя за нас, ама не и ние за тях. Или  бяхме нещо като Каин и Авел, но където Каин пречуква Авел за едните дънки.

А и защо въобще някой ще иска да ме убива, дразнеше ме мисълта, и други такива въпроси все клонящи към екзистенциалната тема.

От тогава насам продължавам да правя поразителни открития. Навик ми стана.

Каквото взехме от Туапсе, взехме, и го закарахме в Равена, където вече никой не искаше да ме убива.

И не само мен .Там видимо никой никого не искаше да убива, което изглеждаше странно и подозрително, на фона на променящият ни се свят.

Усещах някакво забравено удоволствие да ходя в сянката на малките улички в град, където всичко е от камък, всичко е старо и където се чувстваш защитен. Защитен от какво? Ами не знам. Просто защитен.

Влязох в една църква, пуснах монета, и лампичката- свещ светна. Сигурен съм, че за мъртвите не е толкова важно, дали им палиш восъчна свещ ,или крушка от пет вата. Даже съм сигурен, че им е все тая.

Църквата беше тиха и студена, постоях малко и после си тръгнах.

Защитен, да това беше точната дума.

Моряците полудяваха с марфата, купуваха дънки, продаваха цигари, и пресмятаха далаверата, доволни и щастливи, и така бяха затаковали работата, че не знам въобще как плаваше това корито. От само себе си и по инерция може би. Просто му се плаваше на дъртото корито.

 Но това напълно ме устройваше, тъй като и аз нищо не правех. Гледах вълните и рибите, радвах им се и мислех.

Пишех си заданието за учебното плаване, нощно време гледах звездите, и се чудих кои точно са тия, дето блестят сега над Фамагуста, и напук на всички дивотии бях щастлив и въобще не ми пукаше за някакво светло бъдеще, дето я е тука, я го няма.