Поставих раницата си на плота, а той обясни ми че ще пречи..и я премести…за какво ли трябваше му този плот…

…

Загледах се в него, седнал с гръб към мен,нещо ме попита и се обърна в моя посока. С очи от краката тръгна към главата, не бързаше. Нямаше къде да бягам… все още носеше маска…впи зелените си очи в моите, отвърнах на това привидно закачливо предизвикателство. Останахме за миг загледани така.  Като по команда, рязко се изправи, застана на сантиметри разстояние. Тишина..напрежение. Нещо за листо в косата промърмори, ловко уж премахна го с пръсти, а аз, от този допир, притворих очи…подобно на погалена котка…. обясни ми, че било цъфтеж от дърветата, но остана все така близо….притаил дъх, проследявайки реакция,всяко мое движение…подобно на хищник, фокусирал сигурна жертва… дърветата през февруари не цъфтят. Чувах тежкото му дишане, а сърцето ми удар, два прескочи. Осъзнах, че обявена е война,а аз неопитно войниче на интуицията разчитам. Привидно познавах врага, умел и опитен стратег, знаеше къде да заложи капаните си, в кой ъгъл да се скрие, къде да се прицели, стреля и само да рани, без да убива..да измъчва..това на проклетника му носеше удоволствие. Още малко помълча, дебнехме се за следващия ход,беше мой ред да хвърлям зара. Пропускам ход. Той  позволи си миг да почака преди с кичур от косата ми да се заиграе, май че името ми прошепна, но останах с поглед забит в земята и чаках..нещо да се случи…май развявам бялото байраче…дали ще ме линчува, или нежно ще подходи?  Някой въздухът от стаята изсмука, напрежението започна да ме задушава, дробовете ми се бяха свили в опит да задържат последната молекула кислород…а той продължаваше да се взира в мен. Хвърлих бегъл поглед към него в огледалото…беше свалил маската….стоеше облегнат на плота… забелязах рулото кухненска хартия… Краката ми бяха пуснали корени, стаята ставаше все по-тясна,а той беше все по-близо. Вълнуваше се, долових трептене в тялото му,  доставяше му явно удоволствие да ме наблюдава как се измъчвам..между желанието и страха. Знаеше че го искам, бе проучил слабите ми места, подготвил карта на стратегическите обекти, които първи трябва да атакува, сякаш гледаше през мен и фантазиите ми и се забавляваше подобно на малко дете, натискащо, в екстаз, бутоните на  пееща играчка.

Винаги правеше така, провокираше ме и ме обвиняваше, докосваше и отдръпваше, запалваше ме и изгасваше...умело-неумело прикрита, напрегната игра… и подхождахме към всяко ново начало, на всеки следващ епизод, като напълно непознати, а прикритието бяха словесните кулиси на рутинните въпроси…

Той говореше грубо и дръзко, директно с бърза мисъл, властолюбив и доминантен човек, сякаш направен от скала, но пък докосваше нежно, умело и обиграно, недоловимо, ако не поискаш да го уловиш, докато казваше, че няма удоволствие в зъболекарския кабинет… и наясно бе че усещам какви ги върши, а уж работеше…и знаеше че ми харесва, усещаше как извивам тяло  към тялото му и мълчаливо моля за още от тези сенчести ласки, заслушана в дишането му търсеща поредната доза, но дилърът не обичаше стоката напразно да раздава.

Последното ми посещение ще да е било генералната репетиция, когато ясно спомням си, нещо бе намислил…стоях изправена, загледана в екрана на телефона си, когато с периферното зрение забелязах как се бе приближил, но в последния момент се отдръпна, като попарен. Отказа се….не беше тъй добре подготвен.  Днес ще да бе денят на представлението, а аз бях главната актриса. Режисьорът все още ме преценяваше, ще се справя ли с непосилната задача на неговите мисли и желания. Цяла вечер ще да е мислил представлението на една дебютантка. Треперех, не остана много време, търпението му се изчерпваше…но не смееше да продължи с дързостта си, явно успял да запази частица трезва мисъл, знаеше какво го чака ако прекали…стратег… стратег.  Желаех в тази роля да се превъплътя, да стъпвам боса върху въглените в мисълта му, подобно на нестинарка, защото той бе самият Дявол, а в съзнанието му гореше Адът. Да се оставя в грешните му, опитни  ръце, да дирижира звуците, които следва да издавам. Колко дълго бях чакала тази награда, колко дълго трябваше да нося маската на разсеяно и наивно момиче , че тайно не го назовавам вечер, обвила голо тяло в кадифена завивка, как не измислям стратегия за следващия сблъсък, че в сантиметрите разстояние помежду ни няма капка мръсотия и всичко е неволно и невинно, а то помийна яма се отвори.

Тялото ме болеше, всяка клетка от него крещеше “Изгори я, накажи я!”, стиснах зъби, а той отново по косата ме погали…не мога да издържа, сама съм си поставила тази клетка и сама ще вляза в нея,  ранено пиле съм, нямам за къде да се правя на смела. Тук ще е моето начало или моят край.

Вдигнах гордо глава, смело минах покрай врага,а той шокиран, с широко отворена уста ме погледна, хиляди емоции преминаха по лицето му, смени няколко цвята, как от капан в капан се измъкнах, само с привидно невинно движение, как така не го желая, кога успя кулминацията на нашата тайна игра да му се изплъзне от ръцете.…бегло го погледнах..от високо…пилето обича свободата. Направи последен опит да ме завладее, отново приближи се, с несигурни стъпки, опита шокът и страхът да овладее, да измисли нов подход и да ме задържи достатъчно дълго, но неговия флаг беше вече в мои ръце.. аз го завладях и победоносно ,между пръстите си, го въртях! А беше сигурен, че ще се дам. Бе премислил всяко движение, възможност и фраза, всеки ход подобно на игра, на шах, но той не бе играл достатъчно шах за да разбере, че с кон и цар мат не може.

Оставих го сломен, врагът беше сразен! Не подценявай смелостта на младото войниче, незнаещо що е то опасност! Нека се терзае, нека да ме мисли както мислех аз и да си представя какво щеше да стане по-нататък…що за усещане щях да му подаря аз, спомен –дар или наказание...пламъкът на желанието прогаряше лицето ми,онази страстна част от мен, брояща всяка секунда в допир ,ме умоляваше да се върна, да се предам и отдам, да се насладя на последната си загуба, вече бях свикнала с тази позиция, само още веднъж…  но пожарът на победата струеше през цялото ми тяло, когато излязох от кабинета, а в очите ми четеше се възмездие.  Наполеон шапка трябваше да ми свали,а после да се поклони. Белият байрак му го бях подхвърлила в краката, там при листото от косата, при всички наши споделени – несподелени мисли… там при жалкото подобие на жена, трепереща в ръцете му, провокираща го с пъшканията си, при отдала се за болка възможност и наслаждаваща се  на раздразнената му ,видиш ли ,реакция докато той тялото си отпуска върху нейното…така било му по-удобно и намествайки ръката там където трябва, притискайки я към гърдата с достатъчно сила за да усети, да извие гръбнак в дъга и да моли за още....а през цялото време ни делеше една престилка. Беше прав, няма удоволствие в зъболекарския кабинет.