Вещицата

… тъмни капки засъхваща от босите и нозе кръв чертаеха заблудени следи по паважа. Губеха се в сенките и внезапно изскачаха в лунно-златистите петна на улицата. Зидовете на къщите пазеха спомен от длани, подпирали се на тях, а после внезапно изчезнали. И сълзи, опитали се да отмият болката…

Спря се. Искаше да долови звук, стенание, шепот, но тишината беше обсебила всичко и единственото, което чуваше ясно, бяха бесните удари на собственото ù сърце.

Усещаше мирис на дим и някаква странна сладост. Но нямаше време да чака, войниците бяха по петите ù.

Кардиналът бе наредил издирването ù и лично следеше преследването. Нямаше да я пожали. Влиянието ù над селяните беше толкова голямо, че те предпочитаха да отидат при нея, вместо в храма, нея да попитат или да я помолят за съвет.

Толкова млада, а вече се бе превърнала в легенда…

***

Не познаваше баща си. Двете с майка ù живееха  на края на селото, точно до гората, в една малка къщичка. Старата билкарка я роди късно, когато самата тя бе болна и немощна, та не след дълго Ая се грижеше за нея много повече. Но, преди да умре, майка ù успя да я научи на много неща – за растенията и билките, за животните и пътя на звездите, за металите и преобразуването на нещата. На всичко, което тайно бе учила през целия си живот.

Останала сама, Ая нямаше голям избор – дете на блудница и грешница, тя бе белязана от раждането си – не я приемаха, презираха я, гонеха я, с дни не слагаше залък хляб в устата си, ако не успееше да го изпроси или открадне, и дълги зими не излизаше от къщичката, наметната с всички парцали, които имаше, за да не умре от студ. Само понякога някоя жалостива стара дама ù подхвърляше по нещо и бързо си тръгваше от там.

Но времето минаваше и Ая растеше. Обикаляше горите и полята, береше билки и правеше всякакви отвари от тях. Влизаше в пещерите и откъртваше парчета руда, а после смесваше металите. Наблюдаваше звездите и движенията на животните. Можеше да предсказва времето, да лекува хората, да изправя на крака добитъка. Знанието, което старата билкарка ù предаде, бе само началото. Ая живо се интересуваше от всичко и знанията ù ставаха все повече и повече.

Постепенно хората заговориха за нея. На този излекувала кравата, друг предупредила да не сее в определени дни, за да не загуби семената си напразно, трети вдигнала на крак след продължителна болест…

Пред малката ù къщичка на края на селото, там, където преди никой не искаше да стъпи, все по-често идваха и се задържаха хора от различни места. Никого не връщаше, на всеки помагаше по някакъв начин.

И се заговори за нея. Първоначално – откъслечни реплики, а после, цели истории, украсени или направо измислени. Всички говореха за младата Ая, повечето с благодарност и възхищение. Но имаше и такива, които се бояха от нея, не разбираха знанията и уменията ù и я наричаха „Вещица”.

Кардиналът научи за нея един късен следобед.

Беше изморен и изнервен, а съгледвачите не му спестиха нищо. Там, в затънтеното планинско селце, живее жена, пред която селяните се прекланят, защото извършва чудеса!

Това бе достатъчно да възбуди гнева му.

Кардиналът бе един от най-ревностно вярващите. Бе твърде млад за поста си, но фанатичната му вяра и предана служба на Инквизицията му бе спечелила славата на непоколебим воин на Христа. Повече от десет години бе наместник на Бога на земята и считаше за свой единствен дълг да пази вярата чиста от всякаква ерес и заблуди. При най-малкото съмнение нареждаше преследване и лично водеше разпитите и мъченията на заподозрените. Не го разколебаваха писъците на жертвите, не се изморяваше да издига клади, не трепваше каменното му лице, когато умираха хора. В неговата представа инквизицията им бе тяхното спасение, изтичащата кръв – отмиването на злото, а кладите – цената на безсмъртните им души. Никога, нито за миг не се усъмни в правотата си, в свята единствена истина.

Църквата не бе имала по-ревностен защитник.

В онзи късен следобед агентите му прекъснаха молитвения транс, в който бе изпаднал, коленичил на пода на параклиса, и му донесоха за Ая.

Кардиналът не се замисли и разпореди довеждането ù, а вътрешно си каза – „Поредната мръсна селянка, отдала се на греха!”

***

Ая  знаеше какво я чака. Бе виждала кладите и съзнаваше, че много други бяха изгорени за далеч по-леки грехове. И бягаше, както се бяга, когато от това зависи животът ти…

Но войниците бяха много. Хванаха я точно на излизане от селото. Качиха я в каруцата-клетка и я закараха в града.

Кардиналът не отиде да я види през нощта. Нареди да я почистят, а той продължи да чете доносите за нея. Никога не бяха събирали толкова информация. Четеше и гневът му към нея растеше. Съзнаваше, че повечето неща са измислици, но и малкото останала истина бе повече, много повече, отколкото можеше да позволи. Тази селянка беше най-голямото предизвикателство, което бе срещал до сега. Дяволът и неговата свита от демони никога не бяха обсебвали в такава степен човешко същество, което лично бе виждал. Бяха ù подарили умения, които не са дадени на хората и които бяха явно богохулство! А това вече бе неговият свят! Трябваше да се справи с всяко зло в нея и той знаеше точно как. Нареди да я доведат в храма по обед и се оттегли, мислейки за вещицата, с която му предстоеше среща и молейки Бога за помощ и просветление.

***

Катедралата бе стара и огромна. Дебели зидове и мраморен под, мрачни фигури и оскъдна светлина. Само високо горе, точно под купола, цветният витраж пропускаше слънчеви лъчи, които, гледани от дъното на храма, изглеждаха като стълба към небето.

Кардиналът чакаше, седнал на трона, и премяташе в ръка молитвената си броеница, когато вратите се отвориха и войниците вкараха вещицата. И се оттеглиха.

Ая не знаеше какво точно да прави, затова бавно запристъпва към дъното на храма. И се спря точно под слънчевия сноп лъчи.

Кардиналът не пророни и звук, лицето му остана безизразно, не помръдна. Не можеше.

Пред него стоеше Ангел!

Там, в светлината под купола, младата вещица, облечена в дълга, чиста бяла роба, с разпуснати златни къдрици и лазурен поглед, изглеждаше като Ангел!

„Господи, колко си красива!”

Не можеше да мисли за нищо, не можеше да направи нищо, само гледаше като омагьосан прекрасните и огромни очи и единственото желание, което изпита, бе да се свлече в краката ù и там да остане…

Времето като че ли спря. Кардиналът продължаваше да стои на трона, безмълвен и неподвижен, а прашинките, които играеха във въздуха пред лицето на Ая, я правеха да изглежда като посипана със златни частици.

***

Кардиналът изкрещя.

Войниците нахлуха.

„Изведете я!”

Те се подчиниха на мига.

Останал сам, той се свлече на пода и зарида.

„Господи! Защо ме наказваш така!?! Защо  ми изпрати това видение, да разруши покоя вътре в мен? Защо изправи на пътя ми тази щерка на Дявола, за да изтръгне сърцето ми? Господи! Помогни ми!”

Моли се дълго. Когато се почувства по-уверен, стана и тръгна към подземието. Там неговите помощници вече бяха готови.

Ая бе завързана за леглото-обръч, дългите ù коси висяха почти до пода, а робата очертаваше крехката ù фигурка.

Кардиналът седна на високия постамент, от който прекрасно виждаше всичко, и кимна с глава. Инквизиторът пусна механизма и колелото се завъртя. Кожените каиши се впиха в тънките и почти детски китки и Ая изстена.

Кардиналът трепна. Бе чувал писъци, часове наред, без да се впечатлява, а едва чутият стон на младата вещица се впи в съзнанието му като болезнена невъзможност.

Колелото продължаваше да се върти и все повече разпъваше тялото ù, извиваше гръбнака ù, но само пукотът на костите достигаше до слуха му. Ая не извика, макар болката да премрежи съзнанието ù, вместо това изви глава и се загледа в Кардинала.

А той, не откъсваше очи от нея и цялото му изражение издаваше огромно напрежение.

„Спри!”

Отиде до колелото и се надвеси над нея. Изумяваше го смелостта ù, издръжливостта ù, волята ù. Но нещото, което го изпълваше с ужас, бяха тези, вече разплакани лазурни очи. Там, надвесен над нея, той не искаше нищо друго, освен да потъне в тях и да забрави.

„Какво си ти?”

„Човек.”

„Вярваш ли в Бога?”

„Вярвам в силата на Създателя и възможността му да постигне всичко.”

„Умееш неща, които простосмъртните не могат, това е дяволско творение!”

„Ако Бог е вездесъщ, защо да не дари и на хората специални дарби и таланти?”

„Какво е Бога за теб?”

„Бог е любов, за всички.”

Кардиналът рязко се изправи.

„Отвържете я, ще продължим утре!”

***

Това бе най-дългата нощ в живота му. Не заспа, дори не легна. Лицето на младата вещица го преследваше навсякъде, а думите и „Бог е любов!” спираха дишането му.

Посрещна изгрева, молейки се, но за първи път не успя да изкаже до край нито една от молитвите си.

***

Бяха я провесили на гредата. Чакаха появата му, за да започнат.

Този път не седна, само кимна.

Инквизиторът размаха бича с малки, остри зъбци по него над главата си и удари Ая през средата на тялото.

Момичето изпищя и се сви. Червена дълбока лента изби на бялата полуразкъсана роба. Последва втори и трети удар. Зъбците раздираха плътта ù, а кръвта напояваше тънкото платно и капеше на земята. Виковете ù ставаха все по-слаби, а конвулсиите преминаха в потрепване. Докато припадна.

Свестиха я, просната на пода, окървавена и обезсилена. Инквизиторът бе пожалил лицето ù.

Надвесен над нея, коленичил на пода, кардиналът я гледаше съвсем отблизо.

Неговите очи бяха мокри, не нейните.

„Какво си ти?”

„Човек.”

„Вярваш ли в единния истинен бог?”

„Вярвам в Създателя, единствен имащ правото, силата и волята да твори и раздава справедливост.”

„Защо твоята болка изригва в мен?”

„Защото Бог е любов.”

Отново припадна.

А кардиналът отложи с още един ден решението си.

***

Тази нощ заспа и засънува. Крепост, високо над града, и люляци, цъфнали на огромни букети. Ая вървеше по улиците и се усмихваше, някак различна, но същата, а той просто я следваше…

***

Кардиналът едва пристъпваше към подземието. Огромни сенки под очите му издаваха умора и безпокойство. Странна тревожност изпълваше цялата му същност, а сърцето не го слушаше и прескачаше удари един след друг.

Ая бе превързана към „Трошача” – най-жестокия механизъм на Инквизицията. Той чупеше костите на жертвата, но не внезапно, а бавно, така че всеки миг от агонията да достига до съзнанието им. Повечето умираха тук.

 Самата тя бе бледа, с измъчено лице, само лазурният ù поглед все още не бе помрачен.

Кардиналът се облегна на стената и даде знак.

Няколко мига тишина, а после Ая закрещя и гласът ù изпълни цялото пространство.

Кардиналът не можа да го понесе – личното му усещане беше като че ли някой троши собствените му кости и изтича неговата кръв. Чувството за всеобхватна, непоносима болка му дойде твърде много и той закрещя с нея, затискайки ушите си с длани.

Инквизиторът спря и изтича при него.

Кардиналът с мъка се изправи и, подпрян на помощника си, отиде до Ая.

„Какво си ти?”

„Човек.”

„Какво е Бога за теб?”

„Бог е любов.”

Гласът ù затихна и Ая затвори очи.

***

Кардиналът не заспа и тази нощ. Гледаше през прозореца на стаята си как издигат кладата за нея, а лицето ù и думите „Бог е любов.” не му даваха мира.

Ая се вряза в съзнанието му дълбоко и болезнено. Красивото ù чисто лице с лазурен поглед, крехката ù фигура и нежният, по детски звънък, глас го преследваха навсякъде.

Не можеше да се моли, не можеше да намери покой, сънят бягаше от него, а цялата му непоколебима до преди дни  вяра бавно започна да се руши.

***

За първи път наблюдаваше изгаряне от стаята си. Нямаше сили да се изправи пред всички и да гледа как умира любовта му  по негова заповед.

Защото тази нощ Кардиналът призна пред себе си – бе се влюбил в младата вещица там, в храма, когато като ангел пристъпи към него, бе я обикнал, докато страда, бе я приел в себе си, докато трошаха костите ù и изтичаше кръвта ù и нямаше да понесе смъртта ù.

***

Ая бе в полусъзнание. Почти не усети как я завързаха за основната греда и как пламъците постепенно я обгърнаха.

Кардиналът гледаше, а устните му мълвяха „Прости ми, прости ми, прости ми… Ще намеря за нас друго време и друго място, защото свят, в който те убивам, не бива да съществува…”

От лумналата клада младата вещица като че ли му отвърна  - „Недей, ти ме уби веднъж и ще го правиш всеки път, защото не умееш да обичаш друго, освен себе си.”

Кладата с Ая  в средата се срина внезапно и милиони огнени искри изригнаха в небето, отнасяйки със себе си чистата ù ангелска душа.

Кардиналът полудя, развъртя се из стаята, блъскаше и чупеше предметите около себе си,  късаше свещените текстове, пред които доскоро се прекланяше и проклинаше Бога с думи, за които издаваше сам смъртни присъди.

От падналото кандило се разля по пода масло и само за няколко мига пламъците обхванаха всичко.

Кардиналът стоеше в средата и крещеше – „Не мога да живея в свят, в които те няма! Проклет да си, Господи, проклет да си, ако никога не я бях срещнал, нямаше да се наложи да я изгубя!..”

Продължи да крещи, докато пламъците го погълнаха, а долу, на площада, екзалтираната тълпа празнуваше смъртта на вещицата.