Стоеше притаена в тъмния ъгъл на сградата, близо до мъждивото петно светлина от уличната лампа, стиснала дълъг тънък нож. Пухкавите снежни късчета танцуваха своя танц, като изящни балерини, а после безславно потъваха в лепкавата черна кал. Точно както тя потъна в бездната на мрака, съкрушена от неговите думи, които белязаха това, което другите наричаха живот. И сега стаена, след толкова години чакаше Него. Погледна острия нож в ръката си и студено се усмихна. "Едно движение – помисли си тя – Едно движение и съм отмъстена." До слуха и достигнаха стъпки – неговите, с познатото провлачване на левия крак. Тя вдигна ножа и... застина. До него уловено за ръката му ситнеше малко дете, а две тънки плитчици подскачаха леко след всяка стъпка. 

– Момиче – късо се изсмя тя – Станал е баща на момиче. Ножът леко се плъзна от ръката и тупна меко в снега. Тя отпусна облекчено скованите си рамене – съдбата бе отмъстила вместо нея. Зави зад ъгъла и се стопи като сянка в нощта...

"Тази сутрин на брега на реката беше намерен труп на неизвестна  млада жена." – съобщение в местния вестник.