Петър Иванов, един обикновен човек на около 30 г. гледаше телевизия в апартамента си на улица “Н”, която се падаше успоредна на… но какво значение има... Та така, той гледаше по телевизията поредния репортаж за поредния чужденец пристигнал в България да иска българско гражданство. Този тип репортажи вече бяха толкова омръзнали на всеки в България, че Петър, като всеки българин гледаше отегчено и даже с някаква досада на поредния, който ламтеше за гражданство. “Обичат България грънци.” си мислеше Петър, “Ако не беше водата и тези нямаше да ни понасят, както разказваше дядо ми, че било едно време”. България се беше превърнала в единствената държава в света, чието население се беше възпротивило против добива на шистов газ, и сега имаше в изобилие питейна вода. Петър си мислеше дали правителството не е право в опита си да ограничи достъпа на емигранти. И пак погледна към монитора, емигранта беше някакъв с дръпнати очи и на развален български обясняваше, че е много благодарен на българското правителство. Петър си спомни пак за дядо си. Беше му казвал, че само македонците ги пускат в България без проблем, защото били българи, но те самите не искали да бъдат такива. Което звучеше странно. Всички искаха да бъдат българи. “Странни хора са това македонците”. Питейната вода вече в България се продаваше само в бутилки , като навсякъде по света, но просто тук тя беше евтина. Всеки си имаше кладенец на село или даже в града в двора и си пиеше колкото иска. Отдавна вече водопровода не работеше. И тоалетните бяха химически по една на етаж. Всички прибори бяха пластмасови, но за какво ли разказвам, това се знае. Не се и готвеше. Хората бяха станали вегетарианци. Всеки ден умираха хора от глад и обезводняване. Петър си наля малко вода и я отпи на бавни малки глътки с явно удоволствие.