Вита e седнала на масата сама и бавно отпива от студеното кафе. Денят е слънчев, но в него като че ли няма нищо особено, нищо впечатляващо. Един от многото слънчеви дни, откъснати от кехлибарената огърлица на младостта ù. Тя бавно остарява и дните ù все повече заприличват на полупрозрачни, наситени с особената синева на очакването пеперуди, пърхащи  около русата ù глава. Тя предпочита да не мисли за времето, но има сутрини като тази, когато сърцето ù се изпълва с тиха тъга, нежно съмнение, че е забравила да направи нещо, а е трябвало… Пролетният ден е изпълнен с аромат  на люляк и ухае на плахите усмивки на влюбените, сгушени по пейките. Старите хора, излезли на припек като гущери, скоро ще сменят тънката си като пергамент кожа и ще видят  телата си свободни от всякакви условности.

Вита се оглежда в едно джобно огледалце – детски очи с цвят на нефрит, седефена кожа, златисторуса коса ”Красива си”, казва огледалото, “но това няма да трае вечно, нали знаеш?”  Тогава тя усеща нечий поглед върху себе си, вдига очите от отражението си и вижда непознат мъж, седнал на нейната маса. Той е облечен в скъп официален костюм, „странно облекло за една небрежна сутрин в парка.” – отбелязва Вита. Непознатият я поздравява с чаровна усмивка и казва: ”Дойдох на Вашата маса неканен, надявам се да не Ви притеснявам повече от допустимото” и повдига чашата си. „Казвам се Ник. Обичам да пия джин с тоник точно по това време, точно на тази маса.” „Не съм виждала друг път да сте тук”, замислено отговаря Вита. “Може би сте идвали по друго време в този парк. А аз никога не изневерявам на този час. Сядам на сянка, поръчвам си джин с тоник с тънко резенче лимон, разбира се, и го пия, без да бързам. През това време се наслаждавам на всичко, което ме заобикаля - на слънцето, пробуждаща се земя, на забавните хора, които са вечно неудовлетворени… Ти изглеждаш доста тъжна, случило ли се е нещо?” „Него пък какво го интересува дали съм тъжна или весела, дали съм мъртва или жива... Хората все искат да изглеждат по-добри в очите на другите, отколкото всъщност са”, мисли си тя и усмихвайки се отговаря:” Интересен човек сте. Аз работя в едно литературно списание и за утре трябва да напиша къс разказ, който да засяга вечни екзистенциални въпроси, но нещо нямам вдъхновение.” Ник внимателно поглежда към нея и отговаря: ”Сега ще Ви поръчам един джин с тоник, нищо че е сутрин. Ще направите една голяма глътка, след това ще се облегнете на стола удобно, ще затворите очи и ще прогоните всички излишни мисли от съзнанието си. След това ще ми разкажете видяното.” „Интересна техника” мисли си Вита. „Не бях чувала за нея преди. Съмнявам се, че ще се получи. Прилича ми на някаква медитация.” Ник казва на сервитьора да донесе алкохола и казва на Вита: ”Само недейте да се съмнявате, с това няма как да си помогнете, а само ще навредите на процеса. Доверете ми се.” Вита послушно отпива от джина и затваря очи. „Как може да съм толкова глупава, че да вярвам на всеки срещнат ненормалник. Добре поне, че не нося пари, че като нищо може да ме ограби. Кой знае какъв е мошеник.” „Стига мисли, отдай се на усещането” чува тя гласа на Ник, сякаш от много далеч.

                Събужда се в непозната, много уютна стая. Стените са бледорозови, изрисувани със сребристи цветя. Прозорецът с ефирни дантелени завеси е отворен и през него влиза свеж ветрец. Отнякъде се чува пиано и детски плач. Вита се вдига от леглото и отива до прозореца. Вижда огромен зелен парк под прозореца си. „Имам нужда от чист въздух” мисли си тя. В този момент се случва нещо странно. Нови усещания изпълват тялото ù. Поглежда към ръцете си и вижда как те стават прозрачни. ”Точно като крилца на водно конче” мисли си Вита. Тялото ù се издължава и се оцветява в красив синьозелен цвят. „Ама аз съм си водно конче”, учудва се момичето. ”Как така съм живяла толкова години и не съм забелязала всъщност коя съм. Сега мога да летя и да съм свободна от всичките тези досадни задължения.” Вита излита през прозореца и се насочва към парка. Дърветата ù се струват като огромни зелени градове с множество лабиринти и етажи.  Другите насекоми сега са страшни извънземни машини, които я плашат... Калинките са с величина на танкове, а скакалците приличат на чудовища от филм на ужасите. „По-добре да летя, докато не се изморя, че може да е опасно.” В този момент тя вижда как към нея се приближава много красиво изумрудено зелено водно конче, което даже се опитва да я изпревари. „Е,това няма как да стане. Аз съм по-бърза”, си мисли Вита и увеличава скоростта на полета си. Другарят ù обаче не се отказва. Изведнъж Вита чува странна вибрация, която ù казва да тръгне след него към езерото в парка. „Добре, ще приема поканата”, отговаря Вита и позволява на новия си познат да я изпревари. Заедно летят надолу към парка. Въздухът е удивително плътен и наситен с хиляди миризми. ”Това никога нямаше да го почувствам, ако бях просто човек. Какво съвършено тяло имам. Приличам на космическа ракета­”. Езерото е гладко като огледало, с множество водни лилии – розови, жълти, бели… Навсякъде е пълно с ефирни тела, подобни на нейните. „Ехх, колко лека се чувствам и колко хубав е животът. Радвам се на отражението си във водата, на свежия пролетен ден, на живота с всичките му нюанси... Защо ли чак сега го разбирам?” Вита, опиянена от радостните си вълнения, каца на едно яркозелено листо, за да се наслади на гледката. Хиляди водни кончета играят, надпреварват се, ловят слънчевите лъчи, кацат върху нежните лилии и се смеят - щастливи и безгрижни.”Не искам повече никога да съм човек”, мисли си Вита. В този момент тя вижда един  плашещ великан, който се приближава. Парализира се в страха си. За момент проблясват детски очи с цвят на нефрит, седефена кожа, златисторуса коса и след това нищо…” Охх, убих я. Без да искам! Мислех просто да я разгледам...” - извика русото момиченце, като видя мъртвото водно конче в ръката си.

Вита внезапно се събужда. Тя все още е в парка, седнала на плетения стол. Пред нея стои празна стъклена чаша. „Как съм заспала, като стара баба”, казва си Вита ядосана. „А какъв странен сън сънувах само. Може наистина да излезе хубав разказ от него обаче. Къде ли е моят събеседник?” Момичето се оглежда, обаче странния мъж го няма. Вита вика сервитьора за сметката. Той ù отговаря, че е платена. ”A преди колко време си е тръгнал господинът?”  „Господинът ли?” - момчето я поглежда учудено. „Вие бяхте сама на масата. Просто ми платихте предварително.” „Така да се напия от един джин. Чудо си е.” Вита вече тръгва да си ходи, обаче забелязва малък плик на масата. Тя посяга към него и го отваря. Вижда едно късче хартия, в което е завито нещо. Разгръща го и на масата пада мъртво водно конче. След това прочита един надпис с красив равен почерк “Memento mori”. „Помни за смъртта,  наслаждавай се на живота”, мисли си Вита, докато върви към вкъщи, за да напише разказа си за списанието.