Времето беше хубаво и затова реши да излезе да покара колело. Толкова се увлече в мислите си, че излезе извън града. И сега определено не съжаляваше. Обожаваше пролетта. Около пътя имаше обширни поляни. Цветята бяха цъфнали и сякаш наоколо беше застлан разноцветен килим. Бели, жълти, червени, сини. Лалета, теменуги, маргарити. Разнообразието беше голямо. Забави скоростта, за да се наслади на гледката. Спря колелото и се огледа. Вдъхна уханията и потъна в това усещане.

Прокара ръка през косата си и слънчевите лъчи заиграха с всеки кичур и сякаш лумна огън.

Джейми – 24-годишна червенокоска, бе смятана от най-близките си за красива. Джейми не я интересуваше как изглежда, носеше това, което ù харесваше. Обличаше предимно анцузи и гуменки, дори ако излизаше с приятелка по магазините.

Сега и малкото останало от самочувствието ù сякаш бе смачкано като буболечка. Но защо се чувстваше така? Заради един мъж?

Отново беше сама. И то заменена от 19-годишно момиче. Разбира се, разликата бе само 5 години, но все пак Джейми се питаше „Какво толкова има тя, което аз да го нямам?”

Но какво ли друго можеше да очаква от такъв женкар като Конър? Тя наистина го харесваше. В началото на връзката им той постоянно повтаряше „Приключих с всички тези глупости и ще ти бъда верен винаги.” Как само се е лъгала. Вярваше му като първата глупачка. Колко ли ù се е присмивал? Каква глупачка е била в очите му. Сега може да ù се смее колкото си иска с поредната. Джейми беше сигурна, че и последното момиче няма да се задържи повече от месец с Конър.

Но не я беше яд, че я е зарязал най-безцеремонно. Беше ядосана на себе си, на слабостта си.

- Наистина те харесвах, Конър. – каза тя на глас. А дали не беше това само опит да убеди себе си, че наистина е изпитвала отново нещо към мъж? Не издържа и се разплака...

                                               *          *          *

- Благодаря ви, госпожо Честър! Елате и утре, ще сервираме пилешка супа. Онази, която толкова обичате.

- Скъпа моя, винаги знаеш как да изкушиш човек. – засмя се Селина Честър. – Майра, може ли да те помоля за нещо?

- Само кажете! За вас всичко бих направила. – смигна ù Майра.

- Ще може ли да помолиш вълшебната си готвачка да направи нещо като за пикник? Не нещо претенциозно. Сандвичи, салата, нещо такова. Със съпруга ми решихме да върнем времето.

- Нямате проблем, госпожо Честър!

- Благодаря ти, Майра! – каза тя, запътвайки се към изхода на закусвалнята. – И моля те, скъпа, наричай ме Селина. С това „ госпожо” се чувствам като някоя старица. А и двете виждаме, че не е така.

Смеейки се, Майра заключи вратата след жената.

Загледа се през прозореца в улицата, в хората, които вървяха напред- назад.

На 24 вече имаше собствен бизнес, който вървеше добре. Мислеше след няколко години да разшири помещението или да закупи друго в друга част на града. А градчето не бе голямо, нито бе курортно, макар да имаше прекрасни картини, които го заобикаляха. Имаше дни, в които Майра си взимаше почивка само за да се разходи наоколо. Обожаваше да ходи на плажа, да бъде до морето.

Към 18.00 часа затвори закусвалнята и се запъти към плажа. Подухваше хладен вятър и Майра се загърна с жилетката си. Присви сините си очи, за да не влиза пясък в тях.

- Защо съм сама все още? Какво ми има? – запита се тя на глас. „Или по-скоро какво ми липсва? Защо мъжете не ме забелязват?” – О, Теди, не знаеш как ми липсваш!

Винаги се сещаше за него и се натъжаваше много. Спря се и се загледа в морето.

Тя не забелязваше, когато мъжете се обръщаха след нея всеки път, когато минеше отнякъде. Не забелязваше погледите им, пълни с възхищение. Не забелязваше и погледите на жените, които я гледаха с възхищение и също така и завист. Дори и сега, потънала в мислите си, не забеляза, че някой мина пред очите ù...

                                               *          *          *

Наближаваше 18.00 и реши да приключи с документите. Щеше да ги довърши на следващия ден. Преоблече се в другата стаичка. Докато излизаше от сградата, поздрави всички от персонала, които срещаше. Държеше да знае имената на всеки свой подчинен. Може би това беше едно от нещата, които караха околните да го уважават.

Насочи се към плажа. Беше облякъл спортния си екип, който подчертаваше всяко негово предимство.

Въпреки вятъра и пясъка, който се вдигаше, се затича.

Някъде пред себе си видя жена да стои, замислено вгледана в морето. Докато се приближаваше към нея, започна да я вижда все по-добре и по-добре. Чертите на лицето ù се проясниха. Беше изключително красива. Светлокестенявата ù коса се развяваше около лицето ù. Очите ù бяха сини като морето, но бяха някак тъжни и замислени, някак невиждащи. Докато минаваше покрай нея, успя да запамети всяка една черта от лицето ù, всяка една извивка на тялото ù. Сякаш пред него, там на плажа, загледана в бушуващото море, стоеше някоя богиня. Продължи да я гледа и след като я подмина и едва не падна. И тогава забеляза как по бузата ù се стече една сълза.

Стивън продължи да бяга. Обърна се и тъмните му очи затърсиха тайнствената жена. Нямаше я.

- Стивън, откачаш! – каза на себе си.

Продължи да бяга по пустия плаж, но мислите му бяха насочени към жената, която видя или му се стори, че видя. А дали не беше само илюзия, плод на въображението му? Щеше да разбере и нямаше да се успокои, докато не я намереше и разбереше коя е.