Всеки си има своя реалност

Външно Тимелко беше ларва като всяка друга. Леко грозновата, мазна и дебела, често пъти изглеждаща отчаяна или пък замечтана, гледайки пеперудите.

 Дните се нижеха един след друг и Тимелко усещаше, че денят наближава. Понякога сънуваше как лети и когато се събудеше му се плачеше, че всичко е било само сън. Гледаше как ден след ден приятелите му се превръщаха в пеперуди и постигат мечтите си. Той забелязваше някаква промяна вътре в тях, не само във външността. Промяна, от която изпитваше болка. Вчерашните му приятели сякаш вече не го познаваха. Той им крещеше:

- Хей, приятели, кажете ми поне как е там горе? Каво е чувството?

Никакъв отговор. Сякаш той не съществуваше. Тимелко обаче ги оправдаваше пред себе си с това, че може би не го виждат от там, от високото.

Нещата станаха страшни, когато и ларвите родени след Тимелко започнаха да се превръщат в пеперуди, а той си оставаше все същата грозна ларва. Някои от пепрудите дори му се подиграваха:

- Хей, момчета, гледайте грозната ларва. Колко е жалка и нищожна! Ха-ха.

- Но, приятели, това съм аз - Тимелко. Не ме ли познахте? Само до преди два дни ритахме топка - отговаряше им Тимелко, но напразно.

Тимелко страдаше. Започна да изпитва страх, че никога няма да се превърне в пеперуда. Страх, болка и отчаяние го обхващаха и той често посягаше към бутилката. Но времето не спираше своя бяг. Тимелко май се попримири с живота на ларва, но това, което го убиваше вече не беше страхът, че няма да се превърне в ларва, а пренебрежението на приятелите му. Гадните пеперуди, приличащи му вече на прилепи, го отвращаваха. Тимелко вече не обръщаше внимание на закачките ми. Това изнервяше пеперудите-прилепи и те дори го удряха, бомбардираха го с песъчинки и какво ли още не, веднъж за малко да го убият дори. Той вече не желаеше да се превърне в едно от тези грозни, подли същества. Скри се в една пещера. Не ядеше, вода не пиеше и чакаше бавно смъртта. Но дори не можеше да умре, беше толкова жалък. По едно време сякаш изпадна в летаргия. Мозъкът му обаче не изключваше. Той мечтаеше, разсъждаваше, сънуваше... отначало кошмари, но после лошите мисли го напуснаха и само добри и хубави мисли и сънища го спохождаха. Сънуваше, че лети, че достига земи, каквито досега не си беше представял, че съществуват. Мислено той достигаше до всяка точка, до която си поискаше и осъзна, че всъщност не му трябват някакви ненужни крила, за да достигне там, където иска. Душата му се отдели от тялото му и той заживя в някакъв паралелен свят, който бе пълен само с прогледнали същества. Той виждаше света на грозните пеперуди, но те не го виждаха. Вече му бе смешно и жал за пеперудите, които се суетяха коя по-красива окраска имала, коя по-стройна била, а на следващия ден всичко това изгубваше смисъл, защото ставаха жертва на някоя жаба. Всичко бе преходно, губеше смисъла си във вечността.

А Тимелко постигна мечтите си, защото вече ги бе изживял в мислите си. Постигна ги в реалността, която сам си създаваше, на която сам бе творец.