(продължение)
Евелин...
Чу името си... Малко хора я викаха само с малкото й име... Видя него, Търговеца. Наричаше го така от деня, в който пробута съпруга й. В родното й затънтено селце, в онази звездна нощ... Самият той си приписваше някакви заслуги за това. Пък може и така да беше. Толкова време мина от тогава...
А тя не се беше променила. Или мъничко, колкото да я направи още по-привлекателна. Доближи и по навик заби поглед в пищната й гръд. Но не го привличаше само това. В тази жена имаше магия. Вещица... красива вещица... Знаеше го още в мига, в който я видя. Защо му трябваше да се прави на недостъпен. Будала... си беше и такъв си остана... Годините минаваха, а този спомен го преследваше. Не му даваше покой. Години назад... Едно затънтено селце...
- Хей, ама ти много на сериозно я вземаш! Я се отпусни, бе Мустак! Та тук сме за купона. Какви ги вършиш...
Говореше така, но не искаше да признае дори на себе си, че и той мисли за нея. Непрестанно... От тогава... Всеки миг...
- Не знам, братле... И аз не го искам! Но мисълта ми все към нея лети...
- Стига с това летене, бе човек! Утре имаме учение, тогава мисли за полети. Не я ли виждаш - хвъркато, още с жълто около устата. И винаги една педя над земята. При това няма кацане, братле. Все в полет е... Опа, и поет ще излезе от мене... Хайде...
Думите му останаха да висят във въздуха. (Като онези розoви кюлоти на простора на баба Пенка, в които беше вторачил поглед)
Тя... носеше се ефирно във въздуха. Като видение... Бялата й рокля стигаше почти до земята, но с толкова много цепчици, които откриваха красивите й крачета. Едни такива... (Знаеше малката как да придаде повече загадъчност около себе си. Или просто й идваше отвътре)
- О, снощните! Как сте!? Търговеца, ти какво си ме зяпнал? Да не лапнеш някоя муха...
Едва сега двамата се усетиха, че устата им зееха смешно отворени. Но на другия мустака го прикриваше, та не изглеждаше толкова комично.
- Само че се казвам...
- Добре, де! Разбрах! Снощи се запознахме. Но за мен си оставаш Търговеца. И вид такъв имаш. Изтупан, зализан, хитряга...
Не спестяваше истините на никой. Друг път това не би му харесало. Но защо сега не бе така? Даже бе щастлив от факта, че разговаря точно с него. Мразеше се за това...
- Свечерява се... – прекъсна мислите му тя – За тази вечер съм планирала лов на вещици. Ще участвате ли?
(Хайде, сега и нас ни вербува за детските си щуротии)
Но дори не усетиха как закимаха утвърдително с глава. Мушна се между тях двамата...
- Наведете се, дългучи! Сега ще ви разясня стратегията за действие...
(Боже, каква военна терминология. На тази керосин ли тече във вените?)
Зашепна им така, като че ли нещо наистина строго секретно трябваше да им предаде. Тази загадъчна тайнственост им се стори забавна...
Един немирен кичур от косата й докосна ръката му. Потръпна... Вече дори не слушаше. Само вдишваше магията на мига... С дъх на омайниче...
- Е, това е! Съгласни!?...
- Аха! – кимаха, срамувайки се да си признаят, че нищичко не бяха чули.
- Тогава да действаме! Напред!...
И се запътиха така, като че ли ги чакаше да преминат гори и долини, да преплуват дълбоки реки... А всъщност от заветното място ги деляха само няколко преки. Беше усойно и затънтено... Стара плачеща върба, чешмичка с вечно течаща студена вода и полянка, завита със звездно небе – придаваше известна романтика на местенцето.
Дали заради това, или просто бе решил, че достатъчно време е мълчал... (Чухме зад гърба си)
- Виждаш ли? Голямата и Малката мечка... Млечният път... Един ден искам да тръгна по него! А когато се върна, ще ти донеса най-ярката звезда и на колене ще те помоля да станеш моя жена.
(Къде пък това го измисли!? Беше се отраял нещо Мустака и изведнъж... Звезди! Пак с едни гърди пред мен излезе...)
Успя само да измънка... “И аз исках това да кажа... Но ти братле, ме изпревари!”...
Глупаво беше, но по-умно не можа и да измисли.
- Значи, звезди ще ми сваляте! Така ли? Започвайте тогава... - и тя посочи малките хвърчащи точици, осеяли цялата поляна - Който хване повече от тях, ще...
Дори не чуха какво следваше след “ще”... Като обезумяли хукнаха да ловят светулки... А тя заливаше поляната със смеха си. И само ехото й пригласяше със звън на звънчета...
Ненадейно се изпречи на пътя й. В шепата си държеше светулки. Хвана една и я постави на челото й. Фенерчето освети прекрасното личице. Тя докосна косата му... Пръстчето й продължи пътя си надолу... челото му, носа... и спря на устните. Искаше му се да я целуне... Искаше го, повече от всичко... Затвори очи... И... целуна... уханието й и... смеха... (От тогава никога не затваря очи, когато се целува)
Тя грабна светулките от шепата му и ги пръсна в косите си. Завъртя се... Все по-вихрено... Докато самата тя не се превърна в нежен вихър...
- Летя, летя... Чуй ме, Вселено... Твоя съм...
Косите й блестяха от стотиците малки светещи звездички... Бяла магия в нощта... Вещица... Малка вещица...
На другия ден, в селото се носеше мълвата, за “две нафукани столични вещици”, попаднали в капана на Евелин.
Но тогава никой не подозираше, че това бе капан... за цял живот...
© Адриана Зарева Всички права запазени