Четвъртък сутрин.
08:01, по - точно.
Мега мол и задръстване.
Светофар дълъг, колкото...
Претъпкан автобус.
Умислени хора, бързащи.
Нервни клаксони и неприлични жестове.

Дали някъде там, между виковете, обидите, липсата на цензура и грубостите, имаше сърце, което биеше с нашите удари, и пулс, който беше на нашата честота?
Дали бяхме в нечии мисли и сбъдвахме ли се някъде?
Хиляди въпроси блъскащи се помежду си и висящи някъде в пространството, чакащи своето време да се случат, да се сбъднат.
Време, което сякаш беше забравило да дойде; сякаш никога нямаше да настъпи, с отговори, които се блъскаха между стените на собствения Ад, който си бях създала.
Ад бушуващ в кутията на забравата, която уж заровена на дъното на океана сега се носеше по бурната му повърхност, блъскаща се във вълните на давещи чувства и емоции...

90 секунден светофар.
Достатъчно дълъг за човешкото съзнание да разгърне въображението си в непознати багри и нюанси. Такива, които докосваха душата и се разливаха в нея със силата на природна стихия.

Толкова много бях писала за дълбините на състоянията, в които само едно човешко същество можеше да изпадне, че дори не забелязах кога светофарът от дълго червено се смени на кратко зелено.
Нервните клаксони и възгласи на пътуващите около мен ме върнаха в сивата действителност на едно още по - сиво ежедневие, което драпаше със зъби, и нокти, за да превземе единствения лъч, който огряваше и стопляше най - тъмните кътчета на душата.

Дали различията бяха това, което свързваше всеки един от нас или именно те ни отблъскваха?
И дали във всеки изписан ред или през ред някои от вас успяваха да се припознаят?
Ако да, то тогава бях изкачила още едно стъпало към осъвършенстването си.
Ако ли пък не, това не ме отказваше по никакъв начин да продължа.
И докато мисълта ми се накъсваше, и разпиляваше, слънцето се отрази в очите ми и се разля в най - великолепната усмивка, придружавана от най - заразителния смях (твоите).
Смях, който можех да слушам постоянно и очи, в които можех да се оглеждам до края на живота си.

Не съм те избирала.
Сърцето ми се влюби в твоето. Душата ми се свърза с твоята по начин, който не познавах досега. Видях го в очите ти и го почувствах в докосването ти. Пеперудите, които летяха в корема ми направиха място за усещанията, за които копнеех - да си близо; да ме прегръщаш; да ме вдишваш докато го правиш.
Преди да се срещнем всичко мое те жадуваше, а след като се срещнахме .. всичко в мен те жадува и копнее още повече - липсващото парче, сигурното място, истината, Ти.
В момента, в който устните ти докоснаха моите това беше усещането, че сме написани да се случим. И целувайки ме осъзнах, колко грешни са били целувките преди теб.
Гледайки в очите ти и виждайки отражението си осъзнавам, че, ако трябва да дам на Вечността образ, то определено би бил твоят, защото именно ти си Завинаги-то, в което искам да заспивам, и да се будя (когато сънят ми е спокоен и те търся за прегръщане, когато е и бурен, и се събуждам в малките часове на нощта). Онова Завинаги, в което намирам спокойствие и с което искам да прекарам живота си..

Послепис: Защото, когато откриеш очите, в които виждаш морето, оставяш сърцето ти да се "удави"

❤🧡💛💚💙💜🤎🖤🤍