Седя и си мисля тъжна и объркана,гледайки през големия затворен прозорец.Зловещ е и сякаш и той не ми позволява да си взема глътка въздух,отдалечава ме от живота навън със студеното си стъкло,което ме държи като в затвор.Замислена се вслушвам в тишината.Чувам силния дъжд,който вали вече с часове и не спира.Може би това са сълзите на небето.То страда можеби за някой изгубен живот или пък от мъка за това,в което се е превърнал света..Може би облаците изпитват съжаление и огорчение към нас хората,виждайки в какво сме се превърнали..Капките падат тежко като наказание,като упрек,който всички ние заслужаваме.Като се загледам и мога да видя всяка една от тях.Господи ,колко са нежни и красиви.Самото съвършенство.И ето една от малките капчици блъсна силно по стъклото.Толкова е лекичка,а така тежко се стовари в/у него.Проследявам я с очи как паднала веднъж върху прозореца се стича бавно надолу и плъзгайки се сякаш вика за помощ,но никой не я чува или просто не й обръща внимание..Тя стига до перв ...