8.10.2010 г., 21:52 ч.

Вукова поляна 

  Проза » Разкази
760 0 4
6 мин за четене

     Всяка година зимата се изкатерва на Попов дял и се сурва долу, в селото. Засипва го с рехав сняг, който заглушава звънците на джамалите, а после сковава реката, за радост на младите булки, които по Йорданов ден, на Топеница, се отървават само с леко напръскване с вода от кумовете, преди да опънат софрата за гостите. Разправила се със селото, допълзява до Вукова поляна и се просва там, вкопчена в габъровата горичка и леските, ограждащи поляната от юг и от запад. Поляната не e равна, а се спуска надолу, към селото, тъй че зимата бавно се свлича към долния край, докато стигнe къщичката на дядо Вуко. Обхваща я здраво в снежните си прегръдки и се укротява, сънено вгледана в миньорските жилища, от които всеки ден сюрия дечурлига с шейни – коя купена, коя правена – пристигат, за да замразят нослетата си при лудешкото спускане от горния край на поляната. В такъв полусън зимата прекарва до март, когато събира постелята си и се отправя към Рила, за да си доспи – понякога чак до края на юни. Споменът за летящите шейни се топи, заглушаван от копитата на идващото лято, блъскащи земята и избиващи маслото ù. Поляната се отръсква като куче след пролетните дъждове и се покрива с  килим от полски цветя, безразборно поникнали тук и там, любопитно надничащи над тревата и гърбиците на стотиците къртичини.  Габърът и леската, доскоро клечащи наоколо като мрачни старци, се гиздят в светло и тъмнозелено, а при ветровито време размахват ръце и потропват с листата като с кастанети в ритъма на някаква лудешка джига. А децата пак са там – почернели, с поизрусени от слънцето коси – заселници в един свят на смях, ожулени колене и мечти. Свят, в който върховното удоволствие е да легнеш напряко на поляната и да се търкаляш до долния и край.  Изпреварил всички, да се прибереш у дома, покрит с малки листенца, набоден с десетки трънчета, ухаещ на трева и цветя. И да си платиш за това, изтърпявайки тридневно наказание без излизане, траещо обикновено до другата утрин, когато слънцето пошепва нещо в ухото на строгия родител. Нещо важно, със сигурност, защото след минути изприпкваш навън с ‘мечка’ – краещник бял хляб със сирене и масло, глух за заръките от балкона на втория етаж.

     Лятото не идва постепенно – то се случва изведнъж - изтрещява с гръмотевиците, разпилява кокошките, скупчва децата, грабва ги и ги понася из Вукова поляна като пъстри перца на синигер. То ги води за ръка и показва пред ококорените им очи всички свои тайнства, скрити в гората, в подмолите на реката, в собствените им души. От първите зелени листа до побелелите глави на глухарчетата - понякога нежно, друг път сурово, удрящо като с огромен чук и разпукващо устните на земята, търсещи капка влага – лятото учи децата да се вглеждат в света и в себе си. А то е едно и също. И те са там, заедно с другите – тя, с дълга до под кръста плитка и големи, малко късогледи пъстри очи; той, с почти остригана черна коса, близната отпред, с риза, чийто отпран ръкав разказва за последното катерене по някое дърво, в търсене на сврачи яйца. На тринадесет са, но дори и малката червеношийка, спотаена в гнездото си сред бодлите на трънката, може да забележи разликата, измерваща се не с годините, а с движението на онези загадъчни сокове в тялото, които го разкъсват и мачкат, в стремежа си да го извадят от детството. Соковете, които разпукват какавидата, за да изпълзи от нея, още мокра, неоформена и с неясни цветове, една пеперуда с широко отворени за света очи. Той е буен като останалите момчета и като тях несигурен и плах, когато трябва да заговори някое момиче. Изразяващ симпатията си понякога грубичко – с рязко дръпване на плитката или замеряне с джанки – но винаги близо до нея. Тя сякаш има две лета повече зад гърба си – улавяща и осъзнаваща сигналите на естеството вътре в нея, каращо я да се смее безпричинно, да се изчервява – също без видима причина или да седи дълго в тревата, взираща се навътре, към пробуждащата се в нея жена. Знае за него повече, отколкото самият той за себе си. Досеща се какво мисли той и защо. Несъзнателно му помага, заставайки близо до него, да я докосне, без да иска. И двамата са възхитени и ужасени едновременно от тези докосвания на ръцете, от сблъскванията при търкалянето надолу по ливадата, завършващи едва ли не с прегръдка. Лятото ги гледа с обич и се усмихва под мустак – добрите ученици са радост за учителя. А тези двамата са добри ученици – когато, нагазили до колене в мочурището, вадят бяла глина за фигурките, които тя обича да прави; когато, седнали под дебелата сянка на ореха до дядо-вуковата къща, той разказва за измислени свои подвизи, а тя се възхищава и почти му вярва; когато той несръчно посяга да носи чантата и през стоте метра до училището – тогава се вижда, че уроците са преподадени и усвоени.

     А след това лятото си отива, скривайки се зад пожълтелите букови листа, с последните подвиквания на косовете. За да дойде пак, когато двете деца се държат за ръка и все по-често се отделят от другите, за да походят, просто да походят из гората сами. Когато при нея малките подутини отпред, под блузката, стават по-ясно видими, а той се чуди накъде да гледа. И след още една зима – за да стане свидетел на първата целувка – отчасти открадната, отчасти подарена. Несръчна, с изтракване на зъби о зъби - страшна, прекрасна, горяща дълго върху устните. Идва, за да разбърка сънищата им, да напълни бележниците с лоши оценки и да чуе двете думички, които като че обръщат света наопаки. Двете думи, които всъщност поставят всички неща на местата им. Идва, за да се заслуша в подигравателния смях на момчетата и завистливия на момичетата. И отново си отива, сигурно, че светът върви в правилна посока. Лятото е тук, когато момчето отива в казармата, а момичето дълго гледа след влака, отнасящ по безкрайните си релси детството. То надниква над Вукова поляна през онзи кратък войнишки отпуск, когато жизнените сокове кипват така, че изхвърлят капака на казана високо в небето – толкова високо, че той никога не пада обратно. Ласките минават една труднодоловима граница и те се изправят пред света – голи, стиснали – всеки в шепите си – сърцето на другия. А следващия път, когато идва да смени мързеливата зима, лятото вижда, че кръгът се е затворил – животът тържествува и се смее с беззъбата усмивка на новородено.

     С постоянството на воденично колело времето тласка света напред, ту пълнейки го с радост, ту изпразвайки го от присъствието на тези, които обичаме. Все повече скреж се задържа по главите на някогашните влюбени деца, все по-често наднича зимата в очите им, но неизменното лято е тук – препуска по Вукова поляна заедно с децата – други деца, но със същите жадни очи и смях, който гони облаците по небето. Отново се търкалят те по стръмното – чак до долу, до малката къща, в която отдавна никой не живее. И отново има две – със зачервени от тичане бузи и охлузени лакти, които неволно докосват ръцете си. А горе, до самия край на лещака, седят Той и Тя – побелели, попрегърбени – с усмивка и малко тревога следят лудориите на пъстрото ято момчета и момичета. Държат се за ръка, както са правили цял живот. Урок, научен през едно диво и нежно лято.

 

© Вакрилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аплодирам стила ти на писане - поетично-есеистичен, затрогващо-галещ,
    вълшебен!Искам да имам книгите ти, Вакрилов, защото усещам, че са едно богатство!
  • Само онези, в чийто очи блести споменът за уроците на Лятото, могат да извървят с достойнство пътя до върха, до самия край на лещака, до сърцата и душите на другите... Благодаря ти за това, че ми припомни кое е Истинското. И за радостта, че бях в твоя свят...Благодаря!
  • Браво! Чудесно написано! Истината за Живота, казана с толкова красиви думи! Благодаря ти!
  • Поздрав за хубавия разказ!
Предложения
: ??:??