Вълче време

                                                 ВЪЛЧЕ  ВРЕМЕ

   Тази сутрин слънцето малко разсеяно се покатери на бърдото и една скала бръзна сърцето му. Червена светлина заля хоризонта, потече над гората, а после изпълни стаята, в която спеше бай Тодор.

   Бай Тодор усети тръпката на новия ден, изправи се, погледна към бърдото, както правеше всяка сутрин, а очите му се наляха с кръвта на слънцето.

   След малко влезе в плевнята, взе една пила и започна да точи брадвата си. Тя лежеше на едното му коляно и от време на време отразяваше изгрева, обагряше се от погледа му, сякаш току-що беше отделила нечия глава от нечие тяло.

 - За шума ли, бай Тодоре? – изскърца гласът на комшията Трифон като несмазана порта. Той страдаше от безсъние, от тъмно сядаше на един пън до стобора и чакаше раждането на деня, защото това означаваше, че още е жив.

  - За шума, Трифоне.

  - Тази сутрин слънцето се охлузи о бърдото.

  - Видях го.

  - Може и да не е на добро. Дано само не е на зло.

  - Дано, Трифоне.

  Бай Тодор отиде в мазата, като остави комшията си да си говори със слънцето, чиято рана започна видимо да заздравява, напълни манерката си с червено вино, пъхна я в торбичката си и излезе, без да се обади на никого.

  Стръмна пътека водеше хората от това село към гората. Тя водеше сега и бай Тодор към местата, където се беше родил и пораснал. Тая гора вече не беше негова, но беше пуснала своята сянка в душата му, изсмукваше соковете на тая душа и искаше да я предаде на Христа чиста и светла.

- За шума ли, бай Тодоре? - прекъсна мислите на тъжния старец горският.

- За шума, горски.

- А позволително? Тая гора вече не е твоята.

- Аз съм нейн, горски. – Ветрец полъхна в душата на бай Тодор. – И ти си, ама си забравил.

- Е, набери си шума, ама друг ще храни козите си с нея. На тебе вече са ти взели мярката.

- И твоята ще вземат, горски.

  Когато стигна до дървото, от което щеше да сече шума, бай Тодор

седна, изпуши една цигара, гаврътна от манерката, закачи брадвичката на колана си и се покатери към върха. Там намери удобно клонче за сядане и пак запуши. Изведнъж погледът му се спря на едно гнездо. В гнездото палуваха гривеци – младоженци, а малките им се заливаха от смях. Бай Тодор плюна на цигарата си, тя изпъшка и угасна. Той сложи пак брадвата в колана си и отново слезе на ливадата. Взе манерката и дълго гледа в гнездото, преди да отпие. После изцеди до капка ламаринения съд, виното напълни очите му, те почервеняха, като сутринта при изгрева и заприличаха на две охлузени о бърдото слънца. Отново се покатери..

   Първият клон, към който замахна, беше този с младоженското гнездо.

Клонът изпука , крилете на младоженците изпърхаха и пет съдби рухнаха върху твърдата земя.

   Бай Тодор отсече клона, върху който беше стъпил.

   Горският, чиято задача беше да следи бай Тодор, вечерта да го арестува  и с камионетката на съвета да го интернират с цялата му челяд, сега, изненадан от случилото се, се спусна към местопроизшествието и леко повдигна увисналата глава на клетника, от ушите на който шуртеше кръв. После внимателно я положи върху отсечения клон, извади един патрон от джоба си и простреля вълка, който, усетил мириса на кръв, беше дошъл да утоли инстинкта си. Едно ангелче, загрижено за душата на бай Тодор, като чу изстрела и като видя локвата кръв, затрепери от ужас и изчезна в облаците. Младоженците грабнаха по едно пиле в човките си и потънаха в гората.

   Дали свиха отново гнездо, дали отгледаха малките си, дали бай Тодор оживя - не може да ви каже и Трифон, който още страда от безсъние и от тъмно сяда до стобора, за да се увери, че още е жив и често си повтаря:

    -Казвах ли ти, Тодоре? Кога слънцето се ожули о бърдото, кръв се лее. Вълче време е сега. Вълци на глутници слизат по селата и месо ръфат. Козите не блеят, кучетата не лаят, защото ги е страх. А ти си тръгнал шума да береш, козите си да храниш. Вълците храниш, Тодоре...

     Гората мълчеше, гласът на Трифон не се чуваше, кучетата не лаеха, петлите не пееха, беше тишина и миришеше на блато....