Защо? Защо трябваше да стигаме до онази част от приказката, в която красивият принц заминава надалеч и оставя принцесата сама? Но в приказката той се връща и те заживяват щастливо! А ти ще се върнеш ли? Не!
Само ако можех да върна времето назад, колко неща бих променила... Пфф... Що за глупости говоря? Пълни клишета. Ако можех, щях да знам какво ще ми се случи и като те видех срещу мен на тротоара, щях да пресека улицата. Изобщо нямаше да се блъсна в теб. Ти да ме погледнеш в очите и да ми поискаш номера. И аз, потънала в зеления ти поглед, да ти го дам без противоречия. А уж мама ми е казвала да не говоря с непознати. Да, ама мама за телефони нищо не е споменавала. Тя е виновна!... Ама не, плюс това ние се запознахме.
- Приятно ми е, еди-кой си!
А на мен сега дали ми е приятно като ме остави така? Дори за малко не се замисли. Едно ,,сбогом" не каза. Нали си много възпитан.
-ИЗВИНЯВАЙ, че те блъснах...
-БЛАГОДАРЯ - ще ти звънна...
Ха-Ха!!! Да, вярно, че няколко пъти се сети да ми се обадиш. Ама после ти стана много голяма сметката. И ми обещаваше. И аз чаках до телефона. Просто се чудя как може да съм била толкова наивна. Глупава!
Че и разни захаросани приказки ми разправяше. Че съм единствена, красива, че съм ти липсвала. Не, аз допускам, че може да си бил искрен... от началото. Ама накрая, като че ли слушах CD с нежни и романтични сонати. Запис! Повторение! А на живо кога ще те излъчат?
Ти си тръгна. Ама да съм те пускала? Казваше, че не искаш да ме нараниш. А точно това направи. Разби влюбеното ми сърце. И дори тогава всички парчета бяха твои. Защото те обичах... И все още те обичам.
Кого залъгвам, като се правя на силна? Даже и аз не си вярвам вече. Толкова бързо мина времето. Когато си мислех, че съм го хванала, то се изтръгна измежду пръстите ми и избяга.
Ако можех да върна времето... Не, не цялото, само един миг ми стига. Онзи, в който се сблъскахме на тротоара. Да, знам, може и такава да съм - клиширана, наивна, вдетинена... но влюбена. Влюбена в теб!
Върни се!
Обичам те!