Всичко започна от една пейка. Стоеше си в парка, съвсем обикновена, точно под уличната лампа. Някой обаче я премести зад едно дърво. И така, тя заживя в най-тъмното кътче. 
       Запознай се със З.А.Е.Д.Н.О., както сами се кръстиха. В единия край на пейката, с безалкохолно в ръка седи Захо. До него е застанал Анди, който често прокарва пръсти през дългата си коса. На другия край едва е успяла да седне Ели. Толкова място им дава пейката. Затова се редуват. Пред тях е застанала Дени, която през смях разказва някаква история. До нея Ники подскача от крак на крак, за да се стопли в студената януарска вечер. Оги, майсторът на предложенията, най-после казва: "Абе, хайде да запалим огън". Само след малко той вече гори. Пламъците огряват лицата им. Анди тържествено заявява, че сега всички изглеждат много по-красиви. "Прекрасно, просто прекрасно!" Следват дълги минути мълчание, докато Оги не влиза отново в ролята си. "Да попеем, а?" Почти веднага Ели запява. "Imagine there's no Heaven..." Всички се включват. Това е любимата им песен. Научиха текста в един час по английски език. Единственият, на който си е струвало да присъстват, както обичаше да казва Дени. Избраха тази песен на Ленън за "саундтрак" на филма си. Филмът на техния живот. Не го смятат за драматичен. Напротив. Захо казва, че си е голяма комедия.
      "Imagine all the people living for today..." Приеха тази фраза за собствена философия. Решиха всеки ден, всеки момент да изживяват неповторимо. Защото никой не можеше да им го върне. Пръв го осъзна Захо, след като получи тройка по химия. И то след цяла седмица труд. Всеки ден след училище се прибираше веднага вкъщи. Затваряше се в стаята и отваряше учебника. Седем дена не гледа телевизия, не слуша любимата си музика, не излиза с приятели. Беше се уплашил от химията, която никак не разбираше, и й се отдаде изцяло. И за какво? Тя го победи. Не беше получавал досега толкова ниска оценка. Но не това беше проблемът. Захо изгуби седем дена от живота си. Това го ужаси. На другия ден разказа това на Андрей, с когото делеше един чин. И той се замисли. Всеки делничен ден, без ваканциите, идваше тук. Вече девет години. Това правеше, грубо казано, 1400 дни! 1400 дни се преструваше, че слуша в час. Всъщност сънуваше с отворени очи или просто драскаше в тетрадката си. Най-често обаче трепереше от страх да не го вдигнат на дъската. 1400 прекрасни момента, изгубени завинаги в училище. Зад тях седяха Ели и Дени. Без никакво усилие чуха всичко. 1400 дни в училище, но и стотици домашни, споделени с класа. Без едно "благодаря". Всеки ден се стараеха да запомнят уроците от началото до края. След седмица от тях вече нямаше и следа. Нито един истински спомен... Ники влезе в "клуба", след като го удари топка по главата в един час по физическо. Него го заболя, а учителят злобно извика "Заплес!" Анди улучи момента да го информира - 1400 подобни дни. За Ники това бяха и стотици недоизсънувани красиви сънища. И нямаше кой да му ги върне. За разлика от останали, Оги харесваше живота си. Е, не беше идеален, но му допадаше. И учителите, и съучениците се държаха добре с него. Първите бяха благодарни, че не им създава проблеми. Вторите пък се радваха на добрите му предложения, най-вече как да изкарат някой и друг час по малко. Оги правеше тези 1400 дни по-поносими. Един ден обаче се спъна в училище и падна. Счупи си очилата. Чу как някои му се смееха. 1400 дни сред такива хора! З.А.Е.Д.Н.О. винаги срещу всички и всичко.
       Дени откри пейката, докато се прибираше от училище. Чудеше се как да започнат новия си свободен живот. И я видя. В парка, най-обикновена сива пейка. Като тях самите. Щом я видяха, всички единодушно се съгласиха - тук не й беше мястото. Преместиха я зад едно дърво. Там можеха да бъдат сами в своя бунт. Написаха инициалите си върху нея. Откриха, че се получава дума. При това много специална дума. Сега бяха по-готови от всякога да се събират всеки ден. Заедно. Случваше се да вали. Но те бяха там - с по един чадър и найлонова торба, върху която да седнат. Първият месец се опознаваха. Всеки казваше за себе си нещо, което никой друг не знае. След това споделяха мечтите си, представяха си съвършения живот. Но дойде моментът, когато им омръзна само да говорят и усетиха досада. По същото време се сблъскаха и с последиците от решението си. Мама и татко вече знаеха, че децата им по цял ден не са нито вкъщи, нито в училище. Всеки преживя своя голям родителски скандал и избяга. Събраха се около любимата пейка. Тогава осъзнаха, че онези 1400 дни не са били най-страшното. То се случваше сега. И това ги уплаши. Нямаше време за губене. Трябваше да избягат... този път наистина.
       След като не бяха идвали в училище, те вече не бяха същите. Както и съучениците им. Доближиха се до двора и веднага привлякоха вниманието на група по-големи момчета. Те им дадоха желаното бягство. Срещу пожелана сума. Беше прекрасно! Стояха или на пейката, или върху тревата. Гледаха напред и виждаха рая. Раят беше тук, на земята. Не след дълго Оги усети, че нещо не е както трябва. Беше петък, а той не помнеше нито четвъртък, нито сряда, нито вторник... Отново губеха дните и забравяха, че няма да си ги върнат. Трябваше да го каже. "Абе, хора, айде стига с това, а?" Уплашиха се. Да, от една страна беше прав - и те не помнеха нищо, а и трудно намираха пари. Но какво щеше да им остане, ако се откажат от красивите видения? Сивата пейка. Ето от тук трябваше да започнат. На другия ден всеки донесе боя. Преместиха още една пейка и я поставиха плътно до първата. Боядисаха ги в най-различни цветове. След това всеки написа по нещо. Имаше цитати от песни, мъдри мисли, пожелания... Това вече беше истински спомен. Реален, щастлив, цветен и много силен спомен. Това беше тяхната борба. Тяхното изкуство. Запалиха огън и запяха. "You may say that I'm a dreamer but I'm not the only one..." Взеха въгленче и написаха на облегалките "З.А.Е.Д.Н.О."