troia (Катя Иванова)
131 3931
3.08.2024 г., 20:29 ч.

За боговете и хората 

  Проза » Разкази
202 2 10
2 мин за четене

 

 

Седеше  свит и умислен близо до главната алея на морската градина. Кафявите му очи имаха цвета на изсъхнало дърво. Косата му някога дълга и гъста сега изглеждаше зле. Макар и вързана на опашка си личеше, че е оредяла. Беше облечен с износени дрехи, които допълваха неугледният му вид. Встрани на земята имаше оставена китара. Предполагаше се, че е забравена от някой. Той въздъхна тъжно и посегна към нея. Намести инструмента  в скута си. Двамата си паснаха като верни, стари приятели. После засвири и запя. Някои от минувачите го загледаха изненадани. Гласът му беше мощен, мелодичен и същевременно нежен. Беше невероятно! Не подхождаше на невзрачен, застаряващ мъж да има такава дарба. Той трябваше да е прекрасен като бог, с буйни чупливи коси, страстен поглед и мускулесто тяло. По-умните минувачи се заоглеждаха за скрит плейбек, търсейки някаква измама.

Скоро премина с горда походка и неговата муза. Беше красиво, дългокосо момиче със съвършено лице и прекрасно тяло. Тя го погледна за миг, но не спря. Като млада богиня прецени, че не заслужава повече внимание. Гласът му се извиси след нея прошепвайки тъжно „Сбогом”. Може би я виждаше за последен път. След няколко дни щеше да отпътува за столицата. Щеше да се върне като уличен музикант  през следващия летен сезон.

В края на деня калъфът му от китарата беше запълнен с дребни пари. Талантът беше нещо непонятно. Преди да си тръгне една жена пусна някакъв лист в него.

-          Вече и боклуците си изхвърлят при мен.  – ядоса се той.

Изгледа с неприязън  спокойно отминаващата фигура. Тя се сля с тъмнината разтваряйки се в нея като мъгла. Бързо я забрави, защото в далечината видя силуетът на своята муза. Вървеше прегърната от друго божество. Светът беше двуличен. Той принадлежеше на младите и красивите...

В бедната си квартира преброи машинално надника си за деня. Преди да изхвърли смачканият лист на непознатата го разтвори. Имаше нещо написано в него. Зачете се.

„Седеше тих и умислен. Кафявите му очи имаха цвета та изсъхнало дърво. Косата му някога дълга и гъста сега изглеждаше зле...”

-          Какви драсканици...Нямам време за глупости.  – промърмори сърдито и със замах запрати написаното в коша.

Предпочиташе да копнее за своята изящна муза. Мислите за нея го караха да се чувства млад и луд. Беше й посветил нежна, любовна песен. Тя нямаше да я чуе, защото богините живеят далеч, неуловими и недостижими.

 

© Катя Иванова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Здравей, Констанс. Понякога си мисля, че всеки човек живее в свой свят и така се чувства добре. А дали е реален няма никакво значение.
    Поздрави!
  • Много често, загледани в недостижимото, загубваме представа за онова, което е около нас и също е красиво...
  • Здравей, Костадин! Напълно е възможно. Светът е малък.
    Поздрави и на теб!
  • Кате и аз се поспрях в Бургас на морската пред един китарист,незнам дали е бил същият но пееше много хубаво.Поздрав.
  • Благодаря ви Пешо, Стойчо, Наде и Пепи! Радвам се, че ви е харесал. Той пееше, а аз го слушах, наблюдавах и така ми хрумна разказчето. Наистина има прекрасен глас.
    Пожелавам и на вас хубави морски спомени!
  • - Как така ще ме изписвате, излекуван съм бил, напротив! Когато влязох тука, бях Господ, сега съм никой...
    .....
    в психиатрията
  • Хареса ми.
  • Замисли ме, Кате.
  • Трудно се живее без младост в душата...
    Поздравления, Катя!
  • Мдааа, много често унесени по богини и музи, не забелязваме истинските хора около нас...
Предложения
: ??:??