За боговете и хората
Седеше свит и умислен близо до главната алея на морската градина. Кафявите му очи имаха цвета на изсъхнало дърво. Косата му някога дълга и гъста сега изглеждаше зле. Макар и вързана на опашка си личеше, че е оредяла. Беше облечен с износени дрехи, които допълваха неугледният му вид. Встрани на земята имаше оставена китара. Предполагаше се, че е забравена от някой. Той въздъхна тъжно и посегна към нея. Намести инструмента в скута си. Двамата си паснаха като верни, стари приятели. После засвири и запя. Някои от минувачите го загледаха изненадани. Гласът му беше мощен, мелодичен и същевременно нежен. Беше невероятно! Не подхождаше на невзрачен, застаряващ мъж да има такава дарба. Той трябваше да е прекрасен като бог, с буйни чупливи коси, страстен поглед и мускулесто тяло. По-умните минувачи се заоглеждаха за скрит плейбек, търсейки някаква измама.
Скоро премина с горда походка и неговата муза. Беше красиво, дългокосо момиче със съвършено лице и прекрасно тяло. Тя го погледна за миг, но не спря. Като млада богиня прецени, че не заслужава повече внимание. Гласът му се извиси след нея прошепвайки тъжно „Сбогом”. Може би я виждаше за последен път. След няколко дни щеше да отпътува за столицата. Щеше да се върне като уличен музикант през следващия летен сезон.
В края на деня калъфът му от китарата беше запълнен с дребни пари. Талантът беше нещо непонятно. Преди да си тръгне една жена пусна някакъв лист в него.
- Вече и боклуците си изхвърлят при мен. – ядоса се той.
Изгледа с неприязън спокойно отминаващата фигура. Тя се сля с тъмнината разтваряйки се в нея като мъгла. Бързо я забрави, защото в далечината видя силуетът на своята муза. Вървеше прегърната от друго божество. Светът беше двуличен. Той принадлежеше на младите и красивите...
В бедната си квартира преброи машинално надника си за деня. Преди да изхвърли смачканият лист на непознатата го разтвори. Имаше нещо написано в него. Зачете се.
„Седеше тих и умислен. Кафявите му очи имаха цвета та изсъхнало дърво. Косата му някога дълга и гъста сега изглеждаше зле...”
- Какви драсканици...Нямам време за глупости. – промърмори сърдито и със замах запрати написаното в коша.
Предпочиташе да копнее за своята изящна муза. Мислите за нея го караха да се чувства млад и луд. Беше й посветил нежна, любовна песен. Тя нямаше да я чуе, защото богините живеят далеч, неуловими и недостижими.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
Понякога си мисля, че всеки човек живее в свой свят и така се чувства добре. А дали е реален няма никакво значение.
