Винаги съм искал да мога да летя.
Не, не със самолет, делта планер или да скачам с бънджи или парашут. Искам така, както го правят птиците-да мога да разперя криле и... Дори го сънувам понякога - усещането е фантастично, дори ме е яд, че се събуждам. Иначе съм пробвал и скокове с бънджи и парашут - тръпката я има, но усещането е различно.
Много пъти съм си мислел за това, защото на моменти имам чувството, че крилете ги има някъде вътре в мен, но просто не знам как да ги разперя. Птиците учат малките си, а мен кой да ме научи...
И тогава... бях юноша, когато за първи път долових нещо ново в себе си. Нещо странно ставаше с мислите ми, оформяха се по странен начин, сякаш пулсираха в свой собствен ритъм. Така открих римите, или по-скоро те ме откриха.
Беше по времето, когато току що бях открил и прелестите на противоположния пол и хормоните ми бушуваха неудържимо. Точно толкова неудържимо леех и стихове, които пращах като любовни послания.
Така разбрах силата на поетичната си дарба - тя не беше само изкуство, тя стана за мен оръжие, с което можех да превзема и най-непрестъпната крепост, защото атакуваше право в сърцето.
Станах истински магьосник на поетичното слово – и колкото повече омагьосвах, толкова по-омагьосан и окрилен се чувствах и аз самият. Е, скоро ще мога да разперя крилете си, мислех си, толкова бях очарован от своите постижения, че докато пишех любовните си строфи аз самият се влюбвах. Обектите на моята изящна лирика имаха все по-маловажно значение, за мен беше важно единствено собственото ми усещане, удовлетворението, което получавах, преливайки мислите си в красива поезия. Търсех в очите на околните единствено възхита, за да подхранвам все по-голямото си его.
Разбира се, около мен бе пълно с ята от красиви жени, които се нуждаеха от стиховете ми като от наркотик - следяха с обожание творческия ми разцвет, домогваха се до всяка новоиздадена стихосбирка, биха дали всичко, за да намерят собственото си описание в стиховете ми като мои лирически героини, и за да бъдат възможно най-близо до мен.
А дали до мен?
Мина доста време, преди, опиянен от собственият си триумф да си дам ясна сметка, че са привлечени единствено от дарбата ми. Ако не притежавах магията на словото, никоя от тях не би ме забелязала дори, не би обърнала внимание що за човек съм, какво обичам да правя, какви са слабостите ми... Нито една от куклите наоколо не знаеше отговорите, защото никоя не си задаваше тези въпроси.
За какво ми е всичко това, помислих си една вечер, когато няма една-единствена, която да се докосне до сърцето ми. Щом словото ми е безсилно да привлече любовта, каква полза от него, за какво ми е целият този разкош?
Едва тогава си дадох сметка колко самотен може да бъде човек, дори и когато си мисли, че е постигнал всичко, ако няма любим човек до себе си, с когото да го сподели. Разбрах също и това, че бях се променил - усещането за крилете в мен го нямаше, а мислех, че дарбата ще ми помогне да полетя. Бях изгубил и сънищата, в които летях, дори бях забравил колко силно го исках, понесен единствено на крилете на славата си.
И в онази нощ, от дъното на душата си се отрекох от собствената си дарба на поет, която преди смятах, че е истинска благословия за мен, а се оказа истинско проклятие, което затвори сърцето и очите ми за истинските неща. И не написах нито ред повече.
Издателите ми недоумяваха, почитателите ми бяха разочаровани, а тези, които считах за приятелки-направо потресени. Разбрах колко са държали на мен едва когато започнаха една след друга да си отиват, уверявайки ме че да, разбира се, пак ще ме потърсят, но знаех, че повече няма да го направят. Аз бях голямото им разочарование, без поезията си бях абсолютно безличен за тях и просто престанаха да ме забелязват. Странно, но факт-бях станал невидим.
Започнах живота си отначало, в малко градче, където никого не познавах и никой не ме познаваше. Не че имаше голямо значение – оказа се, че хората много бързо забравят някой, който вече не е в светлините на прожекторите. Само че аз самият имах нужда от пълна промяна – дори въздуха, който дишах исках да е с различен вкус и аромат, за да прочисти напълно и сетните остатъци от лепкавата ми поетична сладост.
Върнах си истинското удоволствие от четенето - отдавна не се бях отдавал на книгите с такава наслада. Местната библиотека се оказа добре оборудвана с най-новите издания на книгите, които предпочитах.
Именно там се запознах с нея. Беше просто едно от момичетата, които работят в библиотеката - съвсем обикновена, външността й беше много по-различна от тази на жените, с които бях заобиколен навремето. А възможно е това също да ме е привлякло толкова в нея, но още когато за първи път погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна, нещо трепна в сърцето ми, нещо много по-различно от всичко, изпитано досега.
Не след дълго я поканих на среща и оттогава тя стана най-специалния човек за мен. Особено когато ми каза, с известно неудобство, че всъщност веднага е познала кой съм, но... никога не си е падала точно по този вид поезия.
  - Страхотно! Щастлив съм да чуя това! - спонтанно възкликнах, гушнах я и се разсмях доволно. Тя ме погледна леко учудено, а после се присъедини към смеха ми.
Но наистина си дадох сметка колко съм влюбен в нея чак когато една сутрин едва дочаках да отвори очи, за да ù прочета стихчето, което бях ù посветил. Беше много нескопосано, съвсем кратичко, спонтанно изникнало в съзнанието ми, но определено най-искреното, което някога бях създавал.
  - О... прекрасно е! - възкликна тя и ме прегърна така, сякаш искаше никога повече да не ме пусне. - Най-красивият стих, който някога съм чувала!
Точно тогава разбрах, че мога да летя.