25.11.2012 г., 23:02 ч.

За едно дръвче 

  Проза » Разкази
543 0 0
4 мин за четене

Посади дете дръвче. Поливаше го всеки ден. Песни пееше, редеше.
"Расти, дръвче, не спирай!"- викаше, но то не щеше. Не знаеше детето,
че време трябва. Мина ден, минаха два, детето бързо се отказа, не разбра.
Но чакай! История обикновена това не е, дръвчето със съзнание роди се и
покълна. Да, никой словата му не чуваше, но сякаш чуваха го му се струваше.
Малкото дете, що живота му беше подарило, бързо своето чудо забрави.
Играеше, лудуваше, всичко лесно бе, щом дете зоват те Те.

Случи се една вечер, силна струя светлина спусна се от небесата, озари
дръвчето, дето беше в гората.

- Знаеш ли, кажи, дръвче, що на таз земя си ти създаден? - запита строг
глас, от светлината сякаш изваден.
- Не знам аз. Откъде да знам, като посаден бях и изоставен.
- Ти си надеждата последна за хората на таз земя на милости бедна.
- Но аз едно дръвче съм. Че какво ми е специалното на мен?
- Онзи, който целия тоз свят създаде, видя, че всеки го него предаде. Нехаят
те за природата тъй нужна. Мислят си, че свят без нея всекиго спокойно ще
събужда. Изсякоха дървета, прогониха животни, много скоро всичко туй не ще
съществува вече. Краят му се вижда. Идва, не е далече.
Ако ти живееш, свят ще има! Но почакай, ако ти откъснат биваш от почвата
в земята, мигом всичко ще изчезне. Ни планини, ни океани и морета, ни дори
човек, тук ще съществува век.

 

Минаваха години, а дръвчето все само. Няма кой до него да застане и самотата
да разсее.
Един ден чу глас познат. Това не е ли той? - запита се дръвчето.
Позна той гласа на своя създател. Момчето, и то не момче, а мъж вече, пораснал.
Есен беше и мъжът дебело бе облечен. Вървеше из гората сам. Спря се изведнъж.
Позна своето дърво. И как няма да го познае, на 20 крачки от реката беше го засадил.
Там, близо до изгорената му родна къща.
Каза си, че всеки ден при своето дърво ще ходи. Лудост го наречете, но сърцето му
мълвеше.
Всеки ден мъжът идваше в час точен. Изливаше си мъката, пък и радостите.

Случи се един ден, гласове идваха отдалече. Мъже, бяха много, помисли си дръвчето.
Видя ги, че идват и разбра каква е съдбата негова. Те идваха тук, за да го отсекат.
Той ще дойде, викаше си! Няма да ме изостави! Ето, точен час настана, трябва да
дойде!
Молеше се дръвчето, но него го нямаше. Днес го нямаше.
Извадиха брадвите големи и му нанасяха удар след удар. Слънцето се скриваше.
Облаци покриха го.
Удар, капка дъжд.
Удар, гръмотевица.
Удар, светкавица.
Докато не остана съвсем малко от края ясен. Листата падаха, сякаш сълзи се ронеха.
- Това е последното и се махаме. Започна да вали. - чу се глас.

 

- Моля, само не затривай хората така. Те ще се научат. Аз вярвам! Не са виновни.
Има и добри на този свят. Това е моята молба последна. - плачеше дръвчето.

И ето нанесен бе последен удар. Падна надеждата последна. Всички изчезнаха.
В следващия момент дръвчето, или по-точно един млад мъж, защото дръвчето
всъщност носеше душа на мъж, се озова в една бяла стая. Ето там в ъгъла имаше
едно огледало. Мъжът пристъпи плахо и се огледа. Сълзи потекоха. Той се стресна.
Не познаваше това чувство. Винаги бе желал да стане човек.

- Ти се справи добре. Завърши своята мисия. Ето обаче хората не познават доброто.
Знаеш ли как природата загина. Те я унищожиха. Бог им даде шанс, а те отново
се провалиха. Това няма значение. Всички изчезнаха. Да, ще се създаде живот
отново, но с други хора, които ценят всичко, що излиза от земята. - говореше му
пратеник господен.- Сега, кажи ми какво най-силно желаеш. Заслужи си едно желание.
- Аз желая да върнеш земята. Искам този последен шанс за всички. Нека се опитам
да ги променя. Аз вярвам, ще успея!
- Не може, всичко свършено е вече. Знаеш, казах ти. Не заслужават толкова
шансове.
- Това е моето желание. Не са всички лоши. Този, който ме създаде, той за мен се
грижи. Никога не ме остави. Разказваше ми истории всеки ден. Как тъкмо срещнал
своята любима. Как, че я обича ще ù каже. Как може такова нещо да погубиш?
И колко други има. Да, нека съдени да бъдат тези, които на природата посягат.
Наградени с късмет и щастие тези, които за нея се грижат. Но не погубвай
всичко и добро, и лошо.
- Тогава така да бъде! Това ще бъде шанс последен. Дано се осъзнаят и не се
погубят.
- Искрено ти благодаря! А с мен какво ще стане?
- Ти приключи своята задача. Ще изчезнеш.
Мъжът се погледна за последно, затвори очи и настъпи мрак.
Но, почакай, каква е тази светлина. Плахо погледна и видя, че на земята се намира. О, колко щастлив беше! Сега нов живот го очакваше!

Така приключва моята история. Нека всички пазим нашата природа. С или без някой,
който да ни съди, ние можем и сами да се погубим. С желание за по-добър живот и въздух без отрови завършвам тук.

 

 

 

 

 

© Силвия Атанасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??