За гадния понеделник, елфа и пастата за зъби
Понеделник е ден, който мразя. Много. Изключително, ама изключително много! Не знам дали разбираш какво говоря? Както и да е. Защо този ден е в черния списък, е твърде дълга история за този кратък разказ. Темата и без това е друга.
Абстрактно погледнат, съм човек на връзките. Практично погледнато, съм химик. А човешки погледнато, съм Станислав Димитров, 27 годишен, живея при майка си в София. Изритаха ме от университета заради някои мои леки провинения по време на практическите упражнения по химия. Но това е друга тема, както вече казах.
Работя в гаража на кооперацията. Така или иначе продадохме колата след смъртта на татко и въпреки протестите на майка ми, тя беше принудена да отстъпи пред мен. Създадох цял лабиринт от тръбички, колби и епруветки. Имах си печка, имах си миксер и общо взето всичко необходимо, спечелено с честен чиновнически труд по време на следването.
И днес е понеделник. Отново. Да го еба. Отварям с тежка ненавист бялата врата на гаража и влизам вътре. Посреща ме миризмата на натрий и сяра. Слагам си бялата маска, пускам вентилатора и преглеждам бележките си. От седмица работех усилено над революционно откритие! Да не съм луд, че да ти кажа какво е? Гледай го – сладур!
Така… какво трябваше да направя сега? Да постигна стабилност. Ето това му е шибаното на химията – понякога природата отказва да даде своята благословия над тежкия ти труд и най-нагло превръща усилията ти в бял прах безсмислие. Каква арогантност!
Ако добавя малко от бензол? Дали ще стане? Ароматното ядро би трябвало да се свърже спокойно със серните атоми. Тъкмо ще им намали валентността и ще ги свърже с озона. Проблемът ми са излишните водородни атоми в бензола, които могат да създадат голям проблем. Дали да не ги изчистя първо със солна киселина? Не, не… така ще разруша структурата на ароматното ядро. Мамицата му.
И както бях ядосан, се завъртях и познай какво стана! Да се еба и небрежния тип! Бутнах някаква колбичка в сместа. Тя падна на земята и се строши на стотици парченца. Облаче розов дим от чинийката, в която беше праха, нежно се издигна до лицето ми и леко затанцува пред мен. Погледнах го озадачен. Изведнъж телефонът ми звънна. Подскочих от уплаха. И нали знаеш как, когато се стреснеш, вдишваш рязко въздух? И помниш облачето, което доволно си летеше пред лицето ми? Две и две прави и в този случай четири. Проклета математика.
В първия момент ми причерня пред очите. Хванах се здраво за шията, заклатих се и припаднах на земята, борейки се за глътка въздух. ”Това е”, помислих си аз. Сълзи се стекоха от очите ми на малки вадички. Кислородът… липсваше ми… трябваше ми…
ГЛЪТКА! Още една… дишах тежко и се хилех като малко дете. Надигнах се от прашния под. Фиууу… фойерверка. Фиууу – още една. В един миг из цялата лаборатория хвърчаха милиони цветове и пращяха силно в ушите ми. Еха… колко интересно. И гледай как малките искри се превръщат в пеперуди, а после се стапят в безкрая… Силно скърцане, което имах чувството, че ми пръсна тъпанчето. Хванах се за ушите. Усетих лепкава течност между пръстите си. Погледнах. Лилаво-зелена блещукаща на приглушената светлина течност. Кръв? Или нещо друго, по-абстрактно? Ама какво ми става на мислите? Сякаш карат по нервните магистрали (хе, хе… нервни магистрали… хе, хе) със светлина скорост. Изпържват ми мозъка! Сякаш съм изсмъркал една дълга линия кокаин.
Нещата започнаха да ми се проясняват. Не бях открил...
Още едно прорязващо скърцане. Обърнах се към вратата на гаража, откъдето идваше то. Един огромен елф, с големи зелени очи разкъсваше металната врата както се отваря консерва. Познай кой е отварачката? Леле! Погледнах зад него. Хората си вървяха най-спокойно по улицата и въобще не обръщаха внимание нито на елфа, нито на хилядите пеперудки, които изхвърчаха от лабораторията. Триметровият елф с тежка крачка се насочи към мен. Интересно – движеше се с прецизността на балерина между рафтовете. Дойде при мен, наведе се и ме погледна със северно сияние в очите. Смръкна силно, плю на земята една шарена храчка и пръхна с устни. Ебахти и лошия дъх!
- Хей, пич – избоботи с гръмогласен глас – да ти се намира запалка?
И извади от джоба си най-големия джойнт, който бях виждал през живота си! Сигурно беше колкото мен… не сигурно – той си беше точно колкото мен. Малко по-слаб може би. Джойнтът ме погледна с едното си око, после отвори и другото,огледа с него гаража и ги затвори с тежка въздишка. Посегнах към спиртната лампа и с трепереща ръка я подадох на елфа. Той завъртя очи към тавана във възмущение и грабна лампата. Запали цигарата. Из лабораторията се разнесе характерният тежък аромат на трева. Подаде ми, за да пуша с него. Погледнах го с въпросителна над главата. Той се засмя:
- Аз ще го държа. Хайде, дърпай!
Дръпнах. Приятният дим нежно раздра гърлото ми и кротко се настани в дробовете ми. После той дръпна. После аз. После джойнтът дръпна сам от себе си. И после пак аз. Докато пушихме, забелязах, че елфът ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая не се стопи в една тъмнозелена искра. Изчезна от лицето на земята. Ролчето от джойнта тупна с трясък на пода и също се стопи в парче розов дим.
- Еха…
Започнах да се хиля. Смеех се толкова силно, че припаднах на земята от смях. Хилих се до безсъзнание. Буквално. По някое време се събудих. Кога? Не знам. Но сънувах атоми и се реех с тях в междуатомното пространство. Тук-там се сблъсквах с бензенови ядра. Вдъхновение? Знак? Може би.
Надигнах се и погледнах вратата на гаража. Беше си цяла-целеничка. Лампата над мен беше угаснала. Кога? Не знам. Станах, олюлявайки се, и с помощта на светлината от телефона си успях да стигна до ключа. Натиснах го и светлина обля гаража. Нищо не беше счупено. Там, където евентуално лежах, кротко проблясваха стъкълца от счупената епруветка.
Знаеш ли кое е най-гадното? Не знам какво имаше в епруветката. Така и не разбрах колко и какво трябваше да добавя към праха. Но пък наистина, когато сложих бензол, се получи стабилна хомогенна смес! Чудех се сега на кого да пробвам новата суперизбелваща паста за зъби?
© Иво Всички права запазени