За пропуснатите моменти... и не само

-  Хич не изглеждаш добре.

-  Нищо ми няма. – казвам.

Как да му кажа, че проблемът очевидно не е в мен? За пръв път виждам човек, на когото толкова да му личи, че се е предозирал с някаква гадост, и не съм в състояние да реагирам.

Какво знам по въпроса всъщност? Всичко на всичко... нищо. А иначе се имам за човек, който знае доста неща – кои полезни, кои напълно безполезни. Мозъкът ми прилича на занемарен килер (макар да предпочитам термина „творчески хаос”), в който често пъти не успявам навреме да открия това, което ми трябва, но никога до този момент не ме е било толкова яд.

Сигурно защото не съм го очаквала. Не и от него. От всеки друг, дори от себе си – нищо, че не мога да различа кокаин от пудра захар, – но не и от него. Драмите от този род са допустими за всеки друг от „група Пакост”, освен за него. Той е над тези неща. По-неочаквано е дори от сриването на кулите близнаци през 2001-ва, а тогава поне дванайсет чàса бях убедена, че това си е тъп майтап, съизмерим само с „атомното” „Ку-ку”.

Все едно!

Гледам го и се чудя как се промениха нещата за година-две. Кога той започна да има значение за мен?... Знам точно кога. След една откачена безсънна нощ, която започнахме в някакъв бар с неуспешен опит за удавяне във водка, продължихме с почти успешно удавяне в Дунава и приключихме на един хълм извън града в компанията на някакви непознати, където някой от нас – не помня точно кой – „осинови” заблудено кутре. Луда работа! И от цялата история най-ясен спомен ми остана от пръстите му. Нищо романтично – просто приятелски жест. (А може и аз да не съм загряла навреме какво се случва. Водката ни дойде в повече много преди това.) И все пак!...

След това престана да ме плаши. Дотогава изпитвах неистов, необясним ужас от него. Един поглед – и замръзвах. Пълен блокаж! Ей така – без причина. Но тогава спрях да се страхувам от него и той доби значение за мен.

„Има време. И утре е ден”, мисля си. Или някаква баналност в този смисъл. Минава един през нощта и не съм в най-блестяща форма. Септември е, студено ми е, депресарско ми е. И утре съм на работа – основната причина да съм в скапано настроение.

Знам, че трябва да направя нещо. Утре може би... „За това ще мисля утре.” Скапаната Скарлет О`Хара!... Защо трябва да приличам толкова много на тая неориентирана патка?! Защо не на принцеса Лея например?... Или поне на Мадлен Алгафари...

Никога не ме е бивало по тежките диалози. Въздухарската ми природа не ги позволява. И като се знам, най-вероятно накрая или ще ревна, или ще му налетя на бой. Или и двете. Иди разправяй после, че не, бе, не съм откачалка! Просто съм си по-емоционална в най-неочаквани моменти.

Опитвам се да убедя сама себе си, че проблемът е моментен. Не мога да допусна друго. Та това е той! Единствената ни опорна точка на сигурност, когато всички останали сме в поредната реална или измислена криза. Независимо колко гадни са нещата, той е този, който ще каже: „Ей, ще мине и това – ще видиш! Хората нокти си режат, ти си седнала да ревеш, щото някакъв мухльо те е зарязал!” Някак си отказвам да повярвам, че това сега е сериозно.

-   Другата седмица имам рожден ден. – промърморва по-скоро на себе си, сякаш това дяволски го тревожи и изненадва едновременно. – Трябва да направим нещо...

Да. Определено трябва, но нямам представа как и какво. Знам само, че на никого от нас няма да му хареса. Някои разговори са по-мъчителни от операция без упойка.

Мисля си, че рожденият му ден ще е подходящото време – не знам защо. Само да не е днес! Нямам нито силите, нито куража точно сега. Нито необходимото количество водка, ако трябва да съм максимално честна.

А може би още ме е страх от него все пак. Мъничко.

-   Чуй това! – подава ми внезапно едната слушалка на mp3-та си.

В ухото ми звучи „Lucky you” на Deftones.

 So if you're feeling lucky... 
come and take me home. 
Come and take me home.

Опитвам се да срещна погледа му, но той е потънал в качулката на суичъра си. Дали ако бях успяла, нещата щяха да са други?...

............

Седмица по-късно, на същия този рожден ден, докато непознато момиче ми окачваше жалейка на яката, майка му ме попита:

-   Защо не го опазихте?...

Бях пропуснала момента. Всички го бяхме пропуснали!