- Хич не изглеждаш добре.
- Нищо ми няма. – казвам.
Как да му кажа, че проблемът очевидно не е в мен? За пръв път виждам човек, на когото толкова да му личи, че се е предозирал с някаква гадост, и не съм в състояние да реагирам.
Какво знам по въпроса всъщност? Всичко на всичко... нищо. А иначе се имам за човек, който знае доста неща – кои полезни, кои напълно безполезни. Мозъкът ми прилича на занемарен килер (макар да предпочитам термина „творчески хаос”), в който често пъти не успявам навреме да открия това, което ми трябва, но никога до този момент не ме е било толкова яд.
Сигурно защото не съм го очаквала. Не и от него. От всеки друг, дори от себе си – нищо, че не мога да различа кокаин от пудра захар, – но не и от него. Драмите от този род са допустими за всеки друг от „група Пакост”, освен за него. Той е над тези неща. По-неочаквано е дори от сриването на кулите близнаци през 2001-ва, а тогава поне дванайсет чàса бях убедена, че това си е тъп майтап, съизмерим само с „атомното” „К ...