За всичко се плаща - 2.

2.

Всъщност, заплахата за любовта е самата тя. Не изневярата, не измамата, не лъжата, а досадата.

Не може да се храниш само с торта. Омръзва! Преслажда, убива с диабета на щастието.

И на човек му се приисква люто. Подозрения, нерви, ревност…

Разнообразие…

Затова и аз не поддържах дълги връзки. Така – до триста години максимум. После – приятна раздяла. Какво облекчение се изписваше върху лицата ни при последната, вече приятелска прегръдка. Сигурна прегръдка, незаплашваща вече с нож или въже…

Понесохме се високо над земята, така че можеше да се любувам и на прекрасното небе, планирано за този ден, и на летящата отдолу картина. Направи ми впечатление струпването на жилища – едва ли не през няколко километра виждах дворци, басейни, зелени игрища.

Наистина, проблемът с пренаселването ставаше опасен. Близо един милиард бяхме вече, а това е претоварване за нормалния живот.

Трябваше да се вземат някакви мерки, но какви? Хората бяха практически безсмъртни, а всекиму се искаше хубав живот. Още повече, че системата можеше и го осигуряваше – армия роботи, неизчерпаеми ресурси, огромната част от които пристигаха с товарните кораби от цялата Слънчева система, че и от новоколонизираните планети в обсега на плъзналите из Вселената разузнавателни отряди.

Предната вечер отпразнувахме новите си тела. Компанията беше голяма, естествено и темите на разговора бяха различни. Но все актуални. Малко се ядосах, когато един от гостите – май поканен от Стив, взе да развива небивалици за увеличаване на човечеството.

Прекъснах го и заявих твърдо – дори милиард са много за живота ни. Да, планетата би могла да издържа не милиард – едно врече е имало близо десет милиарда същества, но какъв ще е животът? Работа и оцеляване? Защо? Създадени сме за удоволствие. И трябва да отрежем всичко излишно и вредно. Вредно – тоест, пречещо на интересите ни. А интересите на безсмъртния човек са само лични. Аман от овехтели понятия като общество, хуманизъм, прогрес… Имаме роботи, имаме модерни техники и технологии, ще стигнат за нас…

А за децата…

Деца на Земята нямаше. Да, наистина – раждаха се, обаче бяха веднага изземвани и изпращани в специални училища. Откъдето сами избираха пътя си – и никога този избор не беше към малката ни планета. Младите искаха широта, свобода, възможности – и затова даже не търсеха обратни връзки с родителите.

А и те не питаха за тях. Защо са ти деца, когато целият свят е твой? Свобода за личността, свобода от старите, сковаващи, натоварващи вредни ценности. Нов свят, нов морал, нови усещания.

И на първо място – интерес към един от множеството. Към себе си. Та, ако ти не се погрижиш – кой ще се загрижи?

Предостатъчно беше запазването на семейните двойки. Учените отдавна бяха разбрали – човек може да е щастлив сам, ако има кой да се грижи за него. Роботите – да, но и малко глазура върху сладкия живот. Тази роля играеше вторият в двойката.

Естествено, не се подбираше лесно. С характера трябваше да се свиква – а понякога десетилетия не стигаха до приглаждане на два остри камъка. Освен това – тялото. Хилядолетия хората са се развивали и физически са постигнали десетки видове фигури, няколко оттенъка на кожата, множество на косите /за което спомагаше и химията/, формите на пръстите, зъбите, очите…

Така че нормалният мъж трябваше да изживее немалко години с една жена, за да я оцени. И после да я одобри. Или смени.

На жените понякога им стигаше един поглед. Какво да се прави – жените по-бързо възприемаха модерната цивилизация…

В тестовия център всичко мина бързо и леко. Елементарни задачи, проверка на рефлексите, събеседване.

Накрая влязох при председателя на специалната комисия. Стив беше извикан при някакъв член на управата и това ми подсказа – насочват ме към нещо по-особено, специално…

- Седнете – каза възрастният човек и ми посочи удобния фотьойл. При множеството възможности за избор на глава и тяло неговият беше оригинален. Явно се беше подготвил за този ден специално – трябваше да е внушителен и вдъхващ доверие. Което ме накара да изостря вниманието си – целта бях аз.

- А после усетих – не разбрах, усетих! – че с мен разговаря Вечен. Цяла класа над нас, безсмъртните. Защото за нас можеше да има ограничаване на живота, но при тях… Вечността!

- Искаме да ви предложим по-натоварена и отговорна работа – каза той – Цели два часа всеки ден, специални задачи, високо заплащане и някои ограничения…

- Например? – внимателно се вгледах в очите му. Чак сега забелязах, че са по-скоро айсберги в ледена вода.

Той извади кутия с пури и ми предложи. Отказах учтиво, но настръхнах още повече. Древният вреден навик беше типичен само за една категория хора – остатъците от първите Вечни. Да изпратят за мен специален човек като Вечния…

Стегнах се.

Вечният запали пурата, изстреля облак гаден дим /аз, разбира се, даже не мигнах/ и се надигна.

Последвах го.

След два различни асансьора /един нормален, другият с придружител, който погледна Вечния, а след кимването му натисна специален бутон под капаче/ ни пренесоха най-напред нагоре, а след това стремително някъде надолу.

Сградата беше пететажна – видях го от въздуха, но под нея като че имаше още петдесет. Поне…

Асансьорът спря. Вратата автоматично се отвори и срещу нас застана добре облечен, в костюм едновременно униформен и официален, здрав мъж. Разбира се, на неопределена възраст. А  дясната му ръка лежеше върху… Да, аз обичах да гледам стари филми отпреди два-три века. И добре разпознавах оръжията. А това несъмнено беше смъртоносно оръжие…

Какво имаше в подземието?