14.03.2024 г., 9:26 ч.

Задължен 

  Проза » Разкази
260 0 0
29 мин за четене

 

По много глупава причина бързаше Пламен в ранното съботно утро. Беше слязъл от автобуса след двайсет и пет минутно пътуване, така че му оставаха още пет минути да се качи на трамвая, ако иска да спести един билет. Не че беше стиснат, просто картата му с билети 30 + беше празна, а нямаше дребни, за да купи билет от ватмана. Пък и лев и шейсет са си пари, с тях може например да се упи добра бира. Не го мързеше да се затича и да хване трамвая, който вече приближаваше спирката. Само че светофарът за пешеходци светеше червено.  

Задаваше се кола, но тя още беше далеч. Пламен преспокойно можеше да притича, без да има опасност да бъде блъснат. Шмугна се пред момичето със слушалки на ушите, което стоеше най-отпред на тротоара и хукна през платното.

Фасулска работа, без никакъв риск. Колата все още беше далеч, макар че бързо се приближаваше към кръстовището. Пламен вече тичаше по тротоара. Щеше да хване трамвая, със сигурност.

В този момент се чу скърцане на спирачки и нещо избумка. Писък проряза спокойната утрин.

Пламен се закова на място и погледна през рамо. Момичето със слушалките лежеше безжизнено до бордюра. Двама възрастни мъже се дотътриха до него и го загледаха разтревожено, като мърмореха възмутено. От колата излезе мъж на средна възраст. Подпря се на калника и се хвана за главата.

Пламен гледаше стреснато случващото се. Вече хич не му беше до гонене на трамваи, до спестяване на дребни разходи. Някой каза с разтреперен глас:

– Тя тръгна да пресича, без дори да се огледа!

Момичето лежеше свито в ембрионална поза. Слушалките бяха отхвърчали на няколко метра встрани, досами задния капак на разглобилия се телефон.

В този момент Пламен осъзна какво е станало.

Виждайки че някой тръгва да пресича, момичето също беше тръгнало, без да погледне светофара. Улисано в слушането на музика, не си беше направило труда да провери дали е светнала зелената светлина.

Пламен наведе виновно глава. Прииска му се да избяга. Но не можеше да избяга, защото това щеше да е подла постъпка. Замоли се с цялото си сърце момичето да е живо.

Сякаш в отговор на молитвите му тя помръдна единия си крак. Но явно беше пострадала сериозно, защото стенеше. Кичури къдрава меденоруса коса скриваха почти цялото лице, но се виждаше, че по бузите се стичат сълзи.

Някой беше звъннал на Бърза помощ, припряно обясняваше какво е станало и къде.

Пламен се чувстваше задължен да помогне по някакъв начин. Обаче какво можеше да направи в тази ситуация? Нищо. Беше напълно безпомощен. Проклинаше се за глупашката си постъпка. Струваше му се, че неколцина от насъбралите се хора го гледат обвинително.

Линейката дойде много бързо. След кратко суетене момичето беше качено на носилка. Думите, които се отрониха от устата му бяха:

– Защо, защо ме бутате така? Какво стана? Много, много ме боли!

Линейката се отдалечи с включени лампи и вой на сирена.  

И Пламен остана сам на тротоара. Зяпачите се бяха разотишли.

Можеше да продължи по пътя си. Можеше да се опита да забрави тази гадна случка.

Само че мъчителната вина го задължаваше да предприеме нещо.

Нямаше да може да живее с мисълта, че някой е загинал заради него. Трябваше на всяка цена да провери как е момичето. Плановете му за деня бяха рухнали. Запита се дали и много други неща няма да рухнат. Например безгрижния му живот. Какъвто беше кротък и срамежлив по природа, никога не си беше помислял, че е възможно да нарани някого с необмислена постъпка.

Седна на една пейка и се замисли. Реши да отиде в болницата, в която бяха закарали момичето. Да, „Пирогов“ беше най-близо. Навярно там беше тя в момента.

Хвана такси. За няма и десет минути стигна.

След едночасово питане и тичане по етажите разбра къде е момичето – в травматологията на седмия етаж. Когато му казаха, че няма опасност за живота й, сякаш камък му падна от сърцето.

 Пуснаха го при нея чак в късния следобед.

Стая с четири легла. Заети бяха само две. На това до вратата лежеше възрастна жена. Момичето беше до прозореца.

Гледката не беше никак приятна, даже доста плашеща и потискаща беше.

Буйната й коса беше вързана в хлабав, несръчно направен кок. Лицето с приятно заоблени скули, леко чип нос и брадичка с вдлъбнатина в средата беше бледо и измъчено. Момиче, но не съвсем. Навярно беше прехвърлила трийсетте, тоест беше поне пет години по-възрастна от Пламен. Заприличала му беше на девойка заради дребната фигура.

Лявата й ръка лежеше върху гърдите, гипсирана при свито в лакътя положение. Левият й крак стърчеше високо нагоре, също обездвижен с гипсова превръзка, като повдигането беше осигурено от два широки клупа, закачени на рамка от метални тръби. Оголената пред на част на стъпалото беше застинала неестествено изпъната, като при тежко схващане. Перфектният черен педикюр изглеждаше не на място на фона на болничната белота.

Тя извърна бавно глава и го загледа с леко разфокусираните си очи с цвят на лешник. В погледа й се четеше единствено болка.

Пламен успя бързо да се отърси от смущението и да попита:

– Как сте?

Тя присви очи, явно се мъчеше да си спомни нещо. Пръстите на здравата й ръка помръднаха нервно.

– Кой сте вие? Познаваме ли се?

– Аз… ами аз бях там. Там на кръстовището, когато ви блъсна колата.

Тя повдигна учудено вежди.

– И решихте да дойдете на свиждане?

– Ами да. Почувствах се задължен да проверя как сте.

– Много мило от ваша страна. Не се тревожете, добре съм. Тоест не съм добре, но ще се оправя.

– Боли ли ви?

– Естествено, че ме боли. Кракът ми е строшен на две места. Ръката не е чак толкова зле обаче.

– Много съжалявам.

– Сама съм си виновна. Тръгнах да пресичам, без да се огледам.

– Значи си спомняте…

– Да. Бях се заровила в телефона си, исках да пусна друг музикален албум на слушалките, и тогава инстинктивно последвах хората пред мен, смятайки, че е светнало зеленото. Ама че съм патка. Казаха ми, че съм минала на червено, тоест онзи шофьор не е виновен. Но както и да е, не искам да ви занимавам с тези глупости.

– Имате ли нужда от нещо?

Тя се поколебава. Присвива вежди.

– Ще се справя, няма проблеми. Май съм ви изкарала акълите с моите тъпи изпълнения, щом сте дошли да ме видите. Какво? Помислихте, че може да умра?

–  Честно казано, да.

– Е, няма страшно. Ще се оправя. Благодаря за загрижеността, за човешкото отношение. А сега си вървете и се помъчете да забравите отвратителните гледки. Ох, такава умора ме е налегнала… От хапчетата явно…

Пламен се беше поуспокоил. Но продължаваше да изпитва вина. Опитваше да намери сили да признае прегрешението си. А тя, горката, го мислеше за човек с добра душа, съпричастен към болката на другите.

– Все пак… не мога ли да направя нещо за вас?

Тя се опитваше да фокусира погледа си в Пламен. Вероятно намираше за подозрително това негово желание да помогне. Накрая се усмихна притеснено и каза:

– Кученцето ми остана само вкъщи. Без вода и храна. Телефонът ми се счупи при инцидента, така че не можах да помоля някой приятел да намине…

–  С удоволствие ще се погрижа за него.

Лицето й изведнъж засия.

– Много благодаря! Ако може и да го разходите за десетина минути. Дружелюбен померанец е, няма да ви създава проблеми.

– Да, добре.

Тя му обясни къде е живее и му даде ключа.

Пламен беше много доволен, че ще е може да свърши нещо полезно. Стрелна за пореден път смутен поглед към застиналия неподвижно строшен крак и към подаващите се от гипсовата превръзка бледи пръсти с агресивен черен лак и се отправи към вратата. След като я отваря, погледна през рамо и каза:

– Аз съм Пламен, забравих да ви се представя.

Тя пусна чаровна усмивка, която веднага й придаде вид на тийнейджърка, и отвърна:

– Искра. Ама че имена имаме, пожароопасни.

Той отвърна на усмивката й и излезе. Смяташе веднага да отиде в апартамента да се погрижи за кученцето. Всички планирани предварително ангажименти бяха отпаднали. Важното беше Искра да е доволна.

***

Сградата беше стара, пететажна, без асансьор. Апартаментът на Искра беше на петия етаж. Пламен се запита как ще се качва и слиза тя, след като се прибере вкъщи. Това не беше негов проблем, важното беше да помогне сега, доколкото може, за да престане да изпитва вина.

Голямо помещение със скосени високо горе стени. Бокс в единия ъгъл. Малка баня. Неоправено двойно легло под едната от капандурите. Картини навсякъде, десетки. Статив, на който има недовършена картина. Да, Искра явно беше художничка. Той не разбираше много от изобразително изкуство, обаче някои от творбите му харесваха. В тях има някакво мрачна привлекателност.

Померанецът веднага дойде да си играе. Дружелюбно животинче.

След като нахрани кученцето и изчисти белите, които беше направило, Пламен го изведе на разходка.

Възрастната жена, седяща на пейката пред входа, стрелваше любопитни погледи към Пламен. Не можа да сдържи любопитството си и попита:

– Това не е ли кучето на Искра?

– Да, нейното е.

– Аха, вие явно сте новият й приятел.

Пламен сви рамене. Не му се влизаше в подобни разговори.

– А тя къде е, не съм я виждала от няколко дена? – додаде жената.

– Ами… ще дойде скоро.

Взе кученцето и тръгна към входната врата. За да избегне отговарянето на неудобни въпроси.

– Вие изглеждате по-свестен от предишния й – подхвърли тя. – Онзи носеше парцаливи дрехи и пушеше някаква гадост, която смърдеше адски гадно. И надуваше прекален силно музиката.

Пламен махна с ръка и влезе във входа. 

***

Два часа по-късно отиде в болницата, за да върне ключа на Искра.

– Добре ли е кученцето? – попита тя.

– Добре е.

– Ако имаше, нали?

– Изчистих го.

– Съжалявам, че ти отворих неприятна работа.

– Няма проблеми.

– Е, сестра ми довечера ще дойде, ще ми донесе телефон и каквото друго ми трябва. Организирала съм си нещата. Така че си свободен – каза тя и се усмихна. – Благодаря за помощта.

Пламен кима доволно. Вече всичко беше напред. Изкупил беше вината си. Пък и защо изобщо трябваше да се чувства виновен? Тя да не беше бляла, а да беше гледала светофара.

Стана да си върви и тогава забеляза, че на стената е подпряна патерица. Дървена, доста надраскана и очукана.

Почувства се задължен да попита:

– Ти вече ставаш ли от леглото?

Тя се отвърна с крива усмивка на устата:

– О, трудна работа.

– Заради болките?

– Е, че ме боли, боли ме, но относно ходенето главният проблем е, че не мога да ползвам втора патерица заради гипсираната лява ръка. А само с една патерица си е голяма мъка, трябва да подрипвам… плюс това не се чувствам стабилна… както и да е, нямай грижи. Който върши глупости, нормално е да си пати.

– Все пак… с нещо още да помогна?

Тя наведе глава, въздъхна. Пръстите на ръцете й потреперваха.

– Ох, не съм свикнала да не мога толкова много неща, да съм зависима. Направо като бебе се чувствам. Добре де… ще те помоля за още една услуга. Последна, обещавам.

– Казвай.

– Умирам за цигара. Моля те, помогни ми да се довлека до прозореца в дъното на коридора. Там е неофициалната пушалня.

– Добре.

Искра се надигна до седнало положение и се зае да измъкне гипсирания си крак от клуповете. Пламен я подкрепи в това нелеко за нея начинание. После тя се изправи на здравия си крак, взе патерицата и я затъкна под дясната мишница.

Пламен се досети, че трябва да преметна обездвижената й лява ръка около врата си. Нагласиха се максимално удобно и тръгнаха. Скоро влязоха в подходящ ритъм на крачене. Придвижваха се бавно, но по правилния начин, който инстинктивно бяха намерили. Сякаш бяха едно цяло.

Както беше навел глава, за да следи да не допусне погрешно движение, Пламен по принуда беше забил поглед в полюшващия се безжизнено гипсиран крак и плъзгащите се на сантиметри над пода оголени пръсти с палав черен лак на ноктите. Искра изглежда полагаше големи усилия да държи крайника изнесен леко напред и настрани.

Пламен не се изнервяше от факта, че телата им са плътно едно до друго. Нито от топлия й дъх, галещ шията му. Принципно беше притеснителен, ала сега място за притеснение нямаше – той просто вършеше това, което беше длъжен да свърши. Обаче сегашната нейна слабост го караше да се чувства значим.

Веднага щом стигнаха до прозореца, Искра запали цигара. Ръката й престана да трепери.

– Ти ми спаси живота – промълви тя, докато дърпаше. – Уж ги бях отказала… ама като се объркат нещата в живота…

– Можеше да е по-лошо.

– Да, можех да загина заради пословичната си разсеяност.

Минута по-късно тя загаси цигарата и рече:

– Хайде да се прибираме. Изведнъж ме налегна страшна умора. От двайсет метра ходене се скапах тотално.

Потеглиха по отработения вече начин към болничната стая.

Когато легна в леглото и супеният й крак отново застана в отморяващата и отпускаща позиция, Искра въздъхна тежко и каза:

– Тръгвай! Не искам да те виждам повече в болницата. Достатъчно те измъчих. Но имаш още едно, последно задължение към мен.

– Какво? – попита стреснато Пламен.

– Точно след една седмица, в осем вечерта, ела в ателието ми, за да почерпя. Вече ще са ме изписали, със сигурност. И ще съм много по-добре, вярвам. Ще хапнем, ще пийнем, ще си побъбрим. Пълен кетъринг.

– Добре.

– Значи се разбрахме – добави тя с усмивка.

– Да – отвърна той и си тръгна.

Нямаше намерение да се среща пак с Искра, не че тя не му беше симпатична. За него най-важното беше, че кошмарът е приключил, че вече не се чувства виновен. Просто трябваше да се постарае да забрави ужасния инцидент и да продължи напред. Каза си, че е добре, че не са си разменили телефоните.
 

***

Пламен се беше напрегнал от факта, че часът на уговорената среща наближава. Колебаеше се, беше напът да се откаже от решението си да не отиде. Искра със сигурност се беше подготвила, беше поръчала вечеря… Грозно щеше да е да не отиде. Тя щеше да се обиди. И може би щеше да започне да подозира нещо, например, че той е виновен за инцидента.

Той изпсува, докато си мислеше тези неща. В крайна сметка реши да изпълни обещанието си. Купи цветя и бутилка вино и се метна на трамвая.

Докато се качваше по стълбите, отново го обзеха колебания. Но вече нямаше връщане назад.

Натисна звънеца и зачака. Малко по-късно се чу подвикване:

– Влизай, отключено е!

Пламен натисна дръжката на вратата и влезе.

Искра седеше в инвалидна количка и се усмихваше. Беше облечена в бежова рокля, която подчертаваше стегнатата й фигура. Гъстата й къдрава меденоруса коса беше доста по-подредена отпреди. Болният й крак беше подпрян на подложката на количката. Лакът на ноктите вече не беше черен, а бледозелен. Гипсираната лява ръка беше подпряна небрежно на подлакътника.

– Заповядай – каза тя и кимна към масичката, сложена в средата на помещението.

Искра наистина се беше подготвила добре. Той й подаде цветята, наведе се и я целуна бързо по бузата.

– Ще трябва ти да домакинстваш – подхвърли тя. – Аз съм дотук.

– Няма проблеми.

– В онзи шкаф има вази. Сложи цветята в онази… чакай да преценя… да, тъмнокафявата. Не тази, другата.

Настаниха се на масата. Имаше три вида салати. Пламен сипа вино в чашите.

Чукнаха се.

– Не съм поръчала основните ястия. Ще ги изберем след малко, става ли?

– Да, но не биваше толкова да се престараваш заради мен.

– О, за мен е удоволствие.

– Как мина седмицата? По-добре ли се чувстваш?

– Бездействието ме изнервя, но иначе съм добре. Сестра ми идва всеки ден, купува ми каквото е нужно, помага ми. Наминават приятели. Няколко пъти ме извеждаха на разходка, заедно с кучето. Вече обичам разходките повече от него – засмива се тя. – Общо взето нормален живот живея.

– Още колко време ще се в гипс?

– Поне месец и половина.

– Важното е, че ще се оправиш.

– Да, имаше опасност да загина. Животът понякога поднася неприятни изненади. Добре, че има добри хора като теб. А, не… не се изчервявай. Нищо невярно не съм казала.

После се заговориха за музика, книги и филми. Неусетно измина един час. Бутилката с вино се изпразни. Искра звънна да поръча основните ястия, които пристигнаха след малко повече от половин час.

Пламен се загледа в една от картините и попита:

– Рисуваш ли?

– Сега не мога, това ми тежи най-много.

Той погледна дясната й ръка.

– Аз съм левичарка, дясната ми ръка за нищо не става. Е, успявам да набождам краставички и домати с нея, но дотук.  

– Много неприятно

Искра наведе глава, май беше присвила замислено очи.

– Знаеш ли какво… Би ли ми помогнал в рисуването?

– Аз? Как? – Пламен гледаше стреснато.

– Не мога да си държа ръката вдигната дълго време, защото превръзката е тежка. Но ако придържаш лакътя ми, вероятно ще се получи. Пръстите ми са малко схванати, но мисля че ще мога да държа молив.

– Добре, както кажеш.

Искра грейна. Радваше се като малко дете на коледен подарък.

Сложиха кадастрон на статива.

Искра намести старателно количката си. Хвана молива с фините си пръсти.

Пламен повдигна многострадалната ръка и я задържа в подходяща позиция, и скицирането започна.

Личеше си, че й е трудно. Нямаше как да не й е трудно, при положение че не можеше да мърда китката си. Погледът й беше забит в белия лист. Това бяха мигове на върховна концентрация.

След първите несигурни щриха работата потръгна. Скоро Пламен осъзна, че тя рисува неговото лице, без да го поглежда, по спомени. Обзе го странна възбуда Сърцето му ускори ритъма си.

– Дръж ми стабилно ръката! – смъмри го тя, както беше погълната от работата.

Портретът бързо добиваше завършен вид.     

– Много си добра! – възкликна той.

– Не, не съм. Обаче, трябва да призная, че такова нещо досега не ми се е случвало… мога да те нарисувам, без да те гледам. Изглежда има… нещо между нас. Ти как мислиш?

– Аз… намирам те за привлекателна.

– А аз май съм влюбена в теб. Ама че… идиотщина. Но ти не се притеснявай, няма да ти досаждам с настоявания за по-тесни отношения. Достатъчно опитна съм и знам, че ще ми мине. Често ми се случва да се влюбвам и да разлюбвам.

Пламен мълчеше, не знаеше какво да каже. Но му се щеше да впие устни в оголената й шия. Това и направи.

Искра изви гръб и отметна главата си назад. Моливът изтрака, падайки на пода.

Тогава Пламен усети, че по бузите му се стичат горещи сълзи.

– Трябва да ти призная нещо – простена той. – Аз бях. Аз бях пред теб и тръгнах да пресичам на червено. Заради мен пострада, разбираш ли? Аз съм виновен, задето сега си в инвалидна количка.

Тя го погледна учудено.

– Не съм идиотка, драги. Бързо се досетих. След това се досетих и че си невероятно добър човек. Така… Сега или със тръгвай и не се вясвай повече, или ме занеси на леглото и прави с мен каквото поискаш.

Той я вдигна, занесе я на леглото и цяла нощ прави с нея каквото поиска и каквото тя поиска.

На сутринта се събуди насинен тук-там от многократните контакти с гипсираните й крайници. Болеше го, но беше доволен, че опознал всеки квадратен сантиметър от тялото й. И вероятно голяма част от душата й.

Тя също се беше събудила. Погледнаха се влюбено и отново заспаха, прегърнати несръчно.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??