Един сънуван миг. Или вечност. Няма значение. Времето е само човешка представа…

Витая нанякъде. В непознатото. Спокойна съм…

И… ”Чакай! Какво е това?”… Усещане за болка и топлина…

Сън, по-ярък от действителността. Нещо така мое, близко, а изплъзващо се… Като отдавна забравен детски спомен, който внезапно избухва и ме връща към себе си… Мое минало или нечие друго – истинско или измислено, сънувано, копняно…

Толкова отдавна…

***

-  Разкажи ми сън! За ужаса, от който не бягаш. За болката, която поглъщаш като удоволствие. За раните, на които не позволяваш да зараснат. Разкажи ми!

-  Сън…? Добре…

„Вървяха бавно, здрачът ги обливаше, а Луната изглеждаше толкова близо, като че ли, ако протегнеха ръце, щяха да докоснат лицето и.

Той  - „Искам да те изям!”

Тя – „А какво е, когато искаш да захапеш себе си?”

Отминаха. А аз почувствах сетивата си пробуждащи се…”

***

„Беше като в пещера. Мрачно, влажно и лепкаво. Усещам хлад, който като че ли извира някъде вътре в мен, а ме обгръща отвсякъде. Не мога да му избягам, а и не искам. Тъмнината се просмуква в мен – като гъделичкаща паника. Обвива ме и се плъзва по настръхналото ми тяло. Като жива пълзи по кожата ми и се спира единствено, за да се наслади на страха ми. Прониква в душата ми и зачева нови сетива, които, новородени и крещящи долавят безпогрешно влагата и равномерната капка, изграждаща сталагмит. Ноздрите се разширяват, за да вдишат и погълнат лепкавия мрак, който страховито диша във врата ми. Ужасът от закритото пространство и липсата на светлина отстъпват място на странно любопитство и предчувствие за невъзможност.

Зениците се разширяват, за да мярнат само за миг някаква странна, отразена    Белота. Миг, достатъчен, за да спре дъха ми и вледени тялото ми. Познах я! С кожата, с кръвта си… Била съм нея…”

„Ти се страхуваш? Но в гените ти трябва да има спомен. Спомен за пещера  - топла, сигурна, уютна, населена със сенките на предците – на звяра, на дивака, на ловеца. Твоята пещера. Не помниш ли?”

„Помня, макар да беше толкова отдавна… Стихиите бяха наши богове. Убивахме, за да живеем. Бяхме деца на природата и на мига. Диви, непокорни и непорочни. Но онази белота, от пещерата…Познавам я! Тя е болката и удоволствието от нея. Била съм Белота и нейна Жертва също съм била.”

„Жертва? Белота?”

„И този непонятно реален сън… Тя приближава. Белота, която омагьосва и ранява. Челюст. Зинала паст. Зъби, които проблясват в мрака, чупейки оскъдната лунна светлина. Извити и остри зъби с хищни и жадни ръбчета. Седефена Белота, създадена само да ръфа, да хапе парчета топла жива плът и да оставя кръвта да се стича надолу – гореща и сладка.”

„Ти ли си Жертвата?”

„Да, но аз съм и Белотата, и Другият, който гледа ужасено и сладострастно. Устните оголват зъби, когато челюстите бавно се разтварят. Зъби, които нетърпеливо и предопределено се насочват към другото същество, водени от инстинкт, по-стар от човешкия, наследен от звяра. Допир до голата стенеща плът. Език, дълъг и влажен, който се плъзва по шията. Бавно. Вкусва всеки миг от усещането. Нагоре, към ухото. Обхожда плътта. Първо леко, а после все по-бързо и ненаситно. Дъхът му е жарава! Чувства как козината на съществото - жертва под него настръхва. Слухът му долавя стенания, като вбесена въздишка. По тялото му минава тръпка, пренесена от другото тяло. Възбуден огън го залива. Впива зъби!…  Пукот от извит като дъга гръбнак и бесен галоп на кръвта по вените. Замъглени остатъци от съзнание. Разпилени остатъци.

Тогава иска да захапе – ухото, шията, ръцете, дланите, плътта… Докато изпие всичките           жизнени сокове и сили. Съществото – жертва го иска не по малко от него, затова не бяга.”

„А той?”

„С фосфор в очите, оглежда изцеденото, омаломощено тяло, докато устните потръпват над окървавените зъби. Кръв, с вкус на метал, на желязо. Търси, останало ли е място, без белег от захапката.

Това е повече от глад и жажда, повече от засищане. Повече от оцеляване. Не просто във времето и пространството, а и отвъд тях. Като повик от дълбините на съзнанието да отхапеш своето парче от другия. Да го погълнеш и да го направиш част от себе си. Нуждае се от своето у другото същество по силно, отколкото воля и разум могат да обяснят. Не може да го контролира и използва всеки миг, за да захапе другия. Хапе жадно, ненаситно и последователно. С неприкрита злобна страст и наслада, която като лава потича по вените му, достига до слабините и го принуждава да моли, умира и възкръсва безброй пъти. Впива зъби – пробуден звяр, който няма да се даде и задоволи лесно, няма да се откаже от своето. Иска да причини болка – желана и от двамата.”

„А другото същество? То се оставя да го умъртвят?”

„Не. В моя сън звярът не го убива. Съществото знае. Той има нужда от него живо. Ако днес го погълне, какво ще прави утре, когато гладът и жаждата го хванат в онзи отдавнашен коварен капан? Второ такова същество няма. Имал е и пак ще има други, но само това го кара да моли времето да спре, само него желае завинаги, само при него единствено се връща, защото то носи последната частица от цялото.”

„Удоволствие от болката? Не разбирам…”

„Те разбират, това е достатъчно. В мига на захапката тези деца на миналото се връщат назад във времето, търсят себе си и зародиша на стремежа към удоволствието от болката. Когато са били голо и незащитено примитивно живо. Цяло.”

„И така до кога?”

„Никой не знае. И те самите, поне в моя сън. Дори не си задават въпроси. Започнало е толкова отдавна, че за тях е късно да спрат и ужасно рано да се прощават. Те вкусват всеки миг на това, че отново са заедно и физическият контакт е равен на началното единство. Защото, когато го постигнат, удоволствието и засищането, макар и мимолетно е несравнимо с нищо, което познават в този свят и това време.”

„Как завършва този твой сън?”

„Не знам, не помня или изобщо няма край… Може би историята продължава и до днес. Кой може да каже какво е един сън? Възможно е да е рефлекс от далечен спомен, нещо, което предстои, танц на въображението… Или просто сън… Кой знае?”

„Но за теб това не е кошмар?”

„Не! И не би могло да бъде. Аз бях всеки един от тях – Хищникът, Жертвата, Наблюдателят и всичко преживях заедно с тях. Преживявам го отново, познато ми е. Част от мен или нечия друга част, която нося в себе си. И, която искам да разменя за своята. Може би…”