А какво правеше Оги през това време? От гарата дълго се лута безцелно из улиците. След това, съвсем отмалял, се прибра в къщи и се просна на леглото. В главата му се въртеше мисъл за самоубийство. Той стана, взе една тетрадка и започна да пише. Писа дълго, без да прекъсва. След като свърши, той взе лист и написа писмо до Десислава. Чак тогава легна и спа, без да се събужда, до сутринта. На другия ден стана и тръгна на тренировка. На външната порта, той каза на брат си:

- Батко, в първото чекмедже на бюрото ми има нещо. Когато мен ме няма вече, можеш да го вземеш и прочетеш - и затича надолу по улицата. По пътя си Оги пусна писмото в пощата и отиде в залата. Когато привършваше вече тренировките, в залата влезе тичешком брат му. Донесе му телеграма от Деси. В нея пишеше: "Пак ще бъдем заедно!"  Оги се завъртя от щастие. В този момент той беше най-щастливият човек на земята. Въпреки молбата на брат му да се приберат вкъщи, Оги реши да се поизкъпе малко в Дунава. На плажа видя всички свои приятели и, луд от радост, се хвърли в студените води на реката. В миг нещо го преряза и той се усети на дъното. Повече нищо.

Приятелите му забелязаха, че потъва и всички се нахвърлиха във водата, но вече беше късно. След обяд намериха трупа му. Лекарите установиха, че, вследствие рязкото сменяне на температурата, е получил разрив на сърцето. Всички бяха като гръмнати. Никой не вярваше, че той не е жив. А Деси нищо не знаеше. Вечерта тя получи неговото писмо. Между другото той пишеше: "Мила моя Деси! Аз обичам само теб и никоя друга. Когато ти ме видя с оная - другата - аз исках да й затворя устата завинаги. Но ти, мило момиче, не знаеше това. Ако не ми повярваш и ме изоставиш, то аз не виждам смисъл да живея! Целувам те, Оги!"

Милата, тя не знаеше, че, когато чете тези редове, той вече не е между живите. Бяха си легнали всички, когато пристигнаха телеграмите, за да известят смъртта на Огнимир. Едната беше за Деси, а другата - за Боян. Предадоха и двете на него. Той просто не повярва на очите си. Стоеше вкаменен, със стиснати устни и избликнала пот по челото. После, като светла ивица премина в съзнанието му мисълта за Деси... Да! Ами кой да й каже? Той нямаше сили. А още тая нощ трябваше да заминат за града и двамата. Боян се обади на командира. Те двамата обмениха как да съобщят страшната вест. Най-добрата приятелка на Деси се зае с това. След дълги увъртания, тя успя да й каже. Деси само извика и се хвана за кревата. Така тя стоя дълго без глас и стон, сякаш онемяла. Когато в стаята влязоха Боян, командирът и останалите, тя ги погледна с блуждаещ поглед, сякаш се връщаше някъде от далеч и променена.

-Той е умрял?!... Той не е жив?!... Нима е вярно?!... Никога няма да го видя вече!... Оги-и-и-и-и...

Това беше един силен вик, който разтърси стаята, удари се в стените и се разпръсна навън из тъмнината. От очите на всички покапаха сълзи. Чак тогава тя се разрида и се хвърли на леглото, сякаш сега разбираше истината.

С какво заслужи тая крехка девойка този жесток удар на съдбата? Щеше ли да издържи на тази съкрушителна вест?

С нощния влак тя и Боян заминаха за града. През цялото време Деси лежа на рамото на Боян и плака. Сутринта те пристигнаха и отидоха направо в къщата на Огнимир. Деси разбра, че Лили е тук. Цялата в черно и припаднала от плач. Нещо я жегна в сърцето, но тя никому не можеше да се сърди. Този, който знаеше истината, е вече мъртъв. Съкрушена, тя бавно влезе през портала. Навред из двора сновяха черни силуети. Под разкошната корона на кайсията, Деси видя ковчега с тялото на своя любим. Тя бавно се приближи. Гледаше го с широко отворени очи. Лицето на Оги беше спокойно, сякаш беше заспал и ей сега ще се събуди. Как й се искаше, това да беше само сън. Неговите очи бяха широко отворени, в този последен поглед, в който се четеше жаждата за живот и неосъществени мечти. Същите коси, които тя по детски е разрошвала с ръка, устните, които я бяха целували толкова пъти. Деси усети някой да проплаква зад нея. Чак сега тя се събуди от унеса, който я беше обхванал. Леко падна на колене до ковчега и тихичко заплака. С тези сълзи тя се прощаваше завинаги със своята обич, с този, когото бе обичала като очите си. Спомняше си безгрижно прекараните дни и знаеше, че те никога няма да посетят нейния живот. Майката на Оги отиде до нея, а Деси доверчиво положи глава в обятията й. Така тези две жени посрещнаха съдбата, която и на двете донесе скръб по скъпата за тях жертва. Лили забеляза това и позеленя от яд. Започна пак да вика и припада, но никой не й обръщаше внимание. Всички погледи бяха отправени към момичето с хубавите черни очи, на което никак не му прилягаха черните дрехи. Тогава братът на Оги, се сети за тетрадката. В нея бяха последните желания на Огнимир, и всеки трябваше да чуе това.  А там той пишеше за Десислава "Има едно момиче, което  изпълни целия ми живот. Неговото уважение и доверие представляват цената на моя живот. Искам да разбере Десислава, че няма да престана да я обичам никога. Единственото нещо, което може да ни раздели, това е смъртта".

Деси повече нищо не чу. Главата й се въртеше. С това Лили беше направо сразена и никой не забеляза къде изчезна тя. Деси усети само, че някой слага нещо на рамената й, но не съзнаваше какво е това. А тя беше отрупана с всички дарове, които се полагат на една булка. Това беше предназначено за булката на Огнимир, но съдбата го лиши от това щастие.

                                                                                                             следва