Гората беше гъста и тъмна. Страшна и опасна, толкова много че тя побягна.
Не виждаше път, дори малка пътечка не се забелязваше. Трънаците  и бодливите храсти нараняваха нозете й, късаха дрехите й, дращеха по лицето й. Кървави капки се стичаха по тялото й. Тя беше уплашена, много уплашена и наранена. Умори се да бяга, остана без сили да продължи напред, да търси спасение и изход. Разплака се и седна на голата земя. Предаде се, остави се на дивата природа. Остана да чака своята участ и съдба. Знаеше, че е съвсем сама, изоставена тук на края на света, в пустата гора. Не чакаше спасение нито помощ от някого. Отдавна бе загубила надежда за щастие, дори и не допускаше, че е възможно да го срещне някога пак. Изтощена тя заспа сгушена в мократа шума. Сълзите й бяха изсъхнали по бузите й, оставили тънки резки по страните й.
Сутринта настъпи бавно, прокрадвайки се с първите лъчи на слънцето през гъстите клони на вековните дървета. Чу се песен на ранобудна птичка.
Гората се събуди за живот, приветлива и красива, ухаеща на роса и свежест. Всеки лист  потръпваше нежно от лекия вятър и сякаш искаше да и каже нещо. Гората оживя и започна своя нов ден.
Тя лежеше неподвижна и безмълвна, обсипана от утринната роса, огряна от слънчевите лъчи. Така  изглеждаше прекрасна и невинна, но бе застинала завинаги. Тя не дочака своя нов ден. Беше се предала.
А там, на една крачка от нея, съвсем близо имаше път, широк и равен.
Той водеше  към прекрасна поляна, обсипана с цветя във всички багри на дъгата, омайващи със своя аромат  на свежест и живот.
Но тя никога нямаше да узнае това.
Никога.
Тя бе душата.
Гората бе тялото.
Душата бе затворничка на тялото.
Не намери сили и не продължи.