Зелените поля на Кения

        Има хора, които минават през животът ти без да оставят следа, като вчерашния вестник.  Има и такива, които оставят незарастващи рани, които кървят с години.  А  има и такива които оставят незаличими следи в пясъка на миналото, към които се връщаш от време на време, и ги следваш отново, и отново. И вървиш, и вървиш. И не знаеш докъде ще стигнеш. Всеки път е различно. Всеки път и ти си различен.

         С Киро бяхме хлапета на по десет години, когато се запознахме. Водихме тежка, продължителна война с фунийки с момчетата от съседния квартал. Победите се редуваха на приливи и отливи и никой не можеше да спечели стратегическо предимство. Тогава се появи Далаверата. В началото беше само Киро. Бе висок за възрастта си. Слаб повече от необходимото и с лукави пламъчета в очите. Погледът му приличаше на Бай Петко месаря. Дето като му влезеш в месарницата веднага те претегля с очи колко тежиш в живо тегло и колко ти е акъла в главата.

        Така и не разбрахме от къде се пръкна на нашата улица. Чак по-късно бабите от махалата, този старовремски интернет ни информираха, че са се преместили тук от блоковоте на Шогуните. Така викахме на два блока построени до градската градина, от които имаше невероятна гледка към река Дунав, и в които живееха само местните партийни велможи. Бащата на Киро бил махнат от високата си длъжност на трети човек в града, което довело и до напускането на блоковете на Шогуните. Бяха слезли при простосмъртните.

          Киро веднага се включи в битките ни с момчетата от съседния квартал. Не беше от най – смелите, нито от най – ловките, но винаги се появяваше изневиделица зад гърба на противника и ги разстрелваше от упор. След една седмица битки, докато си клатихме краката на пейката пред блока и бистрехме поредната тактика, Киро изведнъж се обади неочаквано.

-Тая работа така няма да стане.

- А как ще стане според теб? – ревнахме в един глас.

- Ще видите.

- Кажи бе Киро! – умолително гракнахме ние.

- Не казвам. Утре ще разберете.

          На другия ден разбрахме, че най – добрият им боец на съседите е отказал да участва повече в битките. След неговият отказ вече нямахме проблеми с тях и бързо спечелихме войната след няколко категорични победи. След като се възцари мир Киро ни каза, че е подкупил техния лидер с пет дъвки би-бип, които тогава си бяха хит сред момчетата и бонбони тик- так, те пък бяха дефицитна корекомска стока. Така спечелихме войната, а Киро продължи с търговията и в училище. Намираше и продаваше всичко от дъвка до касетофон. По това време взеха вече да му викат Киро Далаверата.  Бе склонен да се раздели  с всичко свое на разумна цена. Само с едно нещо не се разделяше никога. Една книжка, оръфана вече от постоянно четене. Казваше се „Саваните на Кения”. Честно казано не знам дали беше чел други книги, но за тази казваше, че е невероятна и използваше всяка свободна минута, за да се зарови в нея. „Това Кения е голяма красота, копеле- казваше ми с премрежен поглед, сякаш току що е целунал момиче- и свобода. Голяма свобода. Някога ще отида там, така да знаеш. Ще стана ловец и ще ловувам в саваните на Кения лъвове и слонове. Ще спя на открито и няма да се съобразявам с никой и нищо. Така правят истинските ловци.Знаеш ли, че там можеш да стреляш от влака по лъвове и слонове?” Не му вярвах, нито другите му вярваха. Кения ни се струваше твърде далечна и загадъчна, за до повярваме въобще, че я има. Други неща ни вълнуваха  по това време. Бяха близо до нас, току под носа ни. Възмъжавахме и взехме да гледаме на момичетата като на нещо  по-различно от боксова круша.

            Дали от постоянните комбинации, които му се въртяха в главата или от няколкото срещи с родната милиция, която всячески се стремеше да избие от главата му предприемчивите му идеи Киро Далаверата оплешивя рано, на няма и 20 години. Косата му опада по – бързо от жълтите листа по дърветата. Той не се вайка много по изгубената коса. Подстрига се нула номер, сложи черна шапка и тъмни очила. Облече черно яке и черни панталони и в тази униформа, която стана негова запазена марка продължи да развива търговската си дейност и да ядосва местните милиционери.  

          Не ги ядосва дълго. Скоро падна Берлинската стена. Киро Далаверата сякаш само това беше чакал. Веднага се запиля по белият свят. Чух, че бил в Унгария и вкарвал черна техника от там.  Върна се щом наложиха ембарго на Югославия. Отдалече подушваше далаверата, като ловджийско куче дивеча. Включи се веднага. Дето се вика още с пристигането си в града захапа кокала. Големи пари имаше в тази далавера и лесно се правеха. Изнасяш бензин нелегално през границата и го продаваш на много по – висока цена в Югославия, и тъй като Видин бе близо до границата почти цялото население се включи. Всеки изнасяше според възможностите си. Едни с коли, други с автобуси, трети направо   с цистерни, а четвърти направо с влакови композиции.  Киро беше от тези с цистерните, разбира се. Замогна се много. Нае си охрана. Четирима човека постоянно бяха край него. Някъде по това време в града плъзна слух, че снасял на ченгетата, за да му осигурят закрила. Не знаех дали е така. По това време слухове всякакви се разпространяваха в града.

          Веднъж се срещнахме случайно в едно заведение. Седеше сам на масата пред бутилка Джони черен етикет и купичка фъстъци. Беше все така слаб. Облечен в черно като чекист. Само дето имаше тъмни кръгове под очите и погледа му бе уморен като на кранист след дванайсетчасова смяна. Щом ме видя скочи радостно и ме прегърна.

-Сядай при мен копеле! – рече- Къде се изгуби бре? Не съм те виждал от години.

-Усвоявам правните науки в София.-отвърнах.

-Усвоявай, усвоявай. Ето кой ще ме вади от затвора, ако ме сгащят.

-Няма да те сгащят Киро. И ти го знаеш.

-Е така е приказката бе.- засмя се доволно той.

Сипа ми уиски и се чукнахме.

-За добрите стари времена. - вдигна наздравица.

-За тях Киро.

Чукнахме се и отпихме. Уискито ме загря и стопли общите ни спомени. Приказвахме. Смяхме се на детските си щуротии, на боя с фунийки.

-Само не разбрах как го нави онзи да се откаже. – рекох – Едва ли само с дъвките и бонбоните си минал.

Киро ме погледна с лукавият си поглед. Запали бавно цигара и рече през смях:

-В тази твоя глава верно има нещо. Прав си копеле. Не беше само това. Казах му, че ако не се откаже ще дам пари на Пешо от девети клас да го спука от бой и той спря да се противи.

-Умееш да водиш преговори. Не може да ти се отрече- засмях се.

-Така е копеле имам някакви медиаторски способности – съгласи се и отпи от уискито.

-А тези гавази за какво си ги взел? – запитах.

       Той помълча около минута, като въртеше чашата си в едната ръка. Веселите пламъчета в очите му угаснаха. После каза:

-За да не пия сам, копеле. В моя бизнес нямаш много приятели. Всеки гледа да ти скрои капата.

-Такъв е животът Кире. Все някой някому крои капата.

- Аха, а онзи шивач от горе ни гледа и се залива от смях, щото той ни я крои на всичките. Абе майната му! – въздъхна тежко той. Надигна чашата с уиски и я пресуши до дъно. Наля си ново. Наля и на мен. Чукнахме се. Не изглеждаше от най – щастливите хора на света. По – скоро приличаше на човек, който дълго е вървял през пустинята и все още не е срещнал спасителния оазис.   

-Абе важното е, че му се вижда края. – рече.

- На кое?- не разбрах аз.

-Приключвам тук, копеле. Трябват ми още няколко месеца. После си вдигам чукалата и в Кения. Опротивяла ми е тази държава. Нямаш си на представа в какви лайна газя, копеле. Всички са зинали и искат пари, ама друг да ги изкара. Раздавам пачки наляво и надясно. Но не са познали. Напускам.  Искам слънце, савани, рева на лъвовете да гали ушите ми.  Вечер да зяпам звездите под открито небе. Огънят да гори пред мен, да чувам пукота на дървата и да следя как искрите се разтварят в тъмнината. – Киро говореше като в транс. Погледът му беше замечтан. В очите му отново се появиха пламъчета. Не бяха весели, нито лукави. Бяха от онези пламъчета, които грееха в очите на дете. Любопитни и наивни.

          Аз го гледах невярващо. Той все още мечтаеше за Кения. Мислех, че онова е била някаква детска приумица, която отдавна е забравил. Всички сме имали такива като деца, но явно не беше. Явно той все още мечтаеше за своята Кения. Такава, каквато я виждаше през детските си очи. За миг ми се стори, че пред мен стои отново десетгодишното високо и слабо дете, с дяволита усмивка и омачкана книга в ръце.

         Не знаех какво да кажа. Замълчах. Запалих цигара. Отпих от уискито. Дълга изпепеляваща глътка. Почувствах се като космонавт в безтегловност. Киро прокара ръка по голата си глава. Вдигна чашата и каза.

-Да пием за Кения, копеле!

-Наздраве Кире!-рекох – За Кения.

Чукнахме се и отпихме. Пихме до сутринта. Киро не ме пусна, докато не пресушихме още една бутилка Джони. На раздяла се прегърнахме и си обещахме да се видим.   

         Една нощ телефонът ми иззвъня и ме събуди. Вдигнах го машинално и казах троснато:

-Да.

-Копеле. Кения. Няма да видя Кения.- каза Киро и се засмя. Смехът му звучеше странно. Повече приличаше на хрип. После телефонът прещрака и взе да дава свободно. Тииит, тииит, тииит.