Очи тъмни в мрака
търсят нещо скрито. 
Нещо злобно трака. 
Сърцето му е свито. 

Метален тежък звън
известява сухо –
края иде не  на сън –
мир зове го глухо. 

Пак спомня си за Нея
и нейните очи
стояща там на кея, 
а спомена горчи.

Разперила ръце
и падаща назад!
Безкръвното лице!
 А спомена е ад!
 
Кинжала смело хваща. 
Без колебание, дори
душата си изпраща
при Нея да гори. 

А днес над ковчези бели
врагове ридаят –
две майки осиротели
и бащи се каят, 

че болни от омраза
и жадни за пари –
семейната проказа, 
децата им затри.