* * *
Очи тъмни в мрака
търсят нещо скрито.
Нещо злобно трака.
Сърцето му е свито.
Метален тежък звън
известява сухо –
края иде не на сън –
мир зове го глухо.
Пак спомня си за Нея
и нейните очи
стояща там на кея,
а спомена горчи.
Разперила ръце
и падаща назад!
Безкръвното лице!
А спомена е ад!
Кинжала смело хваща.
Без колебание, дори
душата си изпраща
при Нея да гори.
А днес над ковчези бели
врагове ридаят –
две майки осиротели
и бащи се каят,
че болни от омраза
и жадни за пари –
семейната проказа,
децата им затри.
© Румяна Йорданова All rights reserved.
