* * *
Не спи ли неспокойния ти дух,
та пак боде гръбнака на деня ми
с игла, по-тънка от девичи косъм,
за да дочуя тежкия ти глас?
... Не прося!
Не те желая!
Не очаквам да си тук.
В недрата на капризната си болка
открих вода,
а от кръвта отровна,
нахлула в безконечните ми вени,
се ширна най-красивата земя...
И ето, че покълна ТЯ!...
Да, същата и неизменната,
която молеше.
И от която се боеше...
По-смели пръсти я докоснаха
и тя въздъхна,
а не изгоря.
Не те очаквам днес
и нито утре.
И дивата ми същност не желае
да се домогваш пълзешком
и скрито
до кроткия ми сън.
... Не зная
дали ще дойдеш утре пак,
ала недей!
Не ме боли!
Отровата, която с теб приижда,
прониква само в старата ми кръв
и се превръща в същата земя,
в която пак и пак
се впиват живи корени,
за да покълне ТЯ!...
.......................................
Не спи ли неспокойния ти дух?
Не те желая.
... Не очаквам.
... И не прося
да си до мен.
И нощите ми вече са спокойни
напук на твоите закони,
а не изпълнени с въпроси...
Земя единствено желая,
която да е минало и бъдеще,
в която да жадувам детски смях,
в която да са езера очите ми,
а не изсъхнали цветя...
Земя, в която
за последно да помръдна,
да мога пак да се родя...
И пак да се покая...
та пак боде гръбнака на деня ми
с игла, по-тънка от девичи косъм,
за да дочуя тежкия ти глас?
... Не прося!
Не те желая!
Не очаквам да си тук.
В недрата на капризната си болка
открих вода,
а от кръвта отровна,
нахлула в безконечните ми вени,
се ширна най-красивата земя...
И ето, че покълна ТЯ!...
Да, същата и неизменната,
която молеше.
И от която се боеше...
По-смели пръсти я докоснаха
и тя въздъхна,
а не изгоря.
Не те очаквам днес
и нито утре.
И дивата ми същност не желае
да се домогваш пълзешком
и скрито
до кроткия ми сън.
... Не зная
дали ще дойдеш утре пак,
ала недей!
Не ме боли!
Отровата, която с теб приижда,
прониква само в старата ми кръв
и се превръща в същата земя,
в която пак и пак
се впиват живи корени,
за да покълне ТЯ!...
.......................................
Не спи ли неспокойния ти дух?
Не те желая.
... Не очаквам.
... И не прося
да си до мен.
И нощите ми вече са спокойни
напук на твоите закони,
а не изпълнени с въпроси...
Земя единствено желая,
която да е минало и бъдеще,
в която да жадувам детски смях,
в която да са езера очите ми,
а не изсъхнали цветя...
Земя, в която
за последно да помръдна,
да мога пак да се родя...
И пак да се покая...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Маринска Всички права запазени
