* * *
| Разпилени изгреви във залези размиват се. Сутрин слънцето в очите ми угаря. Дишам. Нося корона трънлива. (понякога вината остър камшик е.) Неизпратени писма в кутии стари крият се. Очите хапя си, когато ти се връщаш. Аз, все още в бяло, луната рисувам. Все още цигарите до половина пуша. И все още необичлива съм. Признанията стрели са с върхове изтъпени. Късно следите настигат дълго предъвквани думи. Онези огньове, които горяха някога,преди вече само бели петна са в кофеиново утро на изтрезнялото "вчера". Не се усмихвам в огледалото от страх, че маската ще се напука. Вечер свещи не паля. Със восък по стените пиша. Един ден ще изгоря живота си като парцал стар и ненужен. Често доливам вода в саксиите празни като птици с прекършени криле по перваза накацали. (дори лъжата ласка иска и внимание.) А дланите си влажни в студена грапавост обличам щом твоите до тях усетя. Все още твоя съм - в съня, тревожно миглите със сивота поръсил. Все още в спомените ти съм топла, нежна и обичам. Най-голото в душата ми е твоята молитва. А аз безразлично посичам с мълчание изгревът в очите ти твърде късно от моите въздишка отронил. Признанията днес стрели са с върхове изтъпени и език, на две разделен, и отровен. |
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
