* * *
Плаче вятърът тъжно в нощта,
някой своята обич изгуби,
от небето се спусна звезда,
да я търси тя бързо се втурна.
Но земята протегна ръка
и звездата във нея затвори,
а луната отгоре сълза
наранена горчиво отрони.
Песен тежка до мен долетя,
за раздяла се пееше в нея
и внезапно обзе ме тъга,
сякаш нещо умираше в мене.
Сякаш връщах се бавно назад,
към годините веч отлетели.
Колко влюбена в тебе аз бях!
Колко вече от мен си далече!
И заплаках със вятъра аз,
разтревожен градът се събуди
и от болка във миг онемя.
Някой своята обич загуби.
някой своята обич изгуби,
от небето се спусна звезда,
да я търси тя бързо се втурна.
Но земята протегна ръка
и звездата във нея затвори,
а луната отгоре сълза
наранена горчиво отрони.
Песен тежка до мен долетя,
за раздяла се пееше в нея
и внезапно обзе ме тъга,
сякаш нещо умираше в мене.
Сякаш връщах се бавно назад,
към годините веч отлетели.
Колко влюбена в тебе аз бях!
Колко вече от мен си далече!
И заплаках със вятъра аз,
разтревожен градът се събуди
и от болка във миг онемя.
Някой своята обич загуби.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Эоя Михова Всички права запазени
