* * *
Криле опитват да живеят, в небето са щастливи,
безмълвно дълго там се реят, разпръскват прах и сенки диви.
Красиви прелестни и волни, вдигнете ме за миг.
Аз искам слънцето да пипна, да чуя неговия вик.
Когато го докосна да извика, то пари - аз горя.
Но знам, че никога, кълна се никога
не ще го доближа.
Една вълна към мен се хвърля, тя иска да ми отмъсти,
подяволите твоето достойнство, не я ли виждаш - идва...
Спри я. Спри!
Криле летете, отидете си, на мен не сте ми нужни.
По своя път към слънцето летете си, на мене сте ми чужди
и никога не се завръщайте.
Ръката ти безкрайно нежна изпуснах в един друг живот.
Когато се обърнеш ненадейно, аз няма да съм вече там,
а ти ще бъдеш дълго сам, нещастен и различен.
Криле изгарят в парещото слънце. Стопяват се, изчезват.
То чака мен, сърцето ми му трябва. Но няма да отида, то е вечно.
А те крилете са достатъчни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мира Всички права запазени
