* * *
Да бях умряла, Господи...
да не бях живяла, Боже...
Очите ми са две реки,
прииждащи от болка.
Душата ми е наранена
и дълбока раната й зее.
Крайъгълна въздишка
в мене стене...
стените й са ръбести,
кървящи дирите
и стенат възлите,
завързани във мен.
Не дишам, не живея,
и умирам, със всеки ден
и час... дъхът ми спира.
Прости ми, Боже!
Нека спрат водите буйни!
Прииждаща, реката се разлива
по тялото ми, а душата
път нийде не намира.
да не бях живяла, Боже...
Очите ми са две реки,
прииждащи от болка.
Душата ми е наранена
и дълбока раната й зее.
Крайъгълна въздишка
в мене стене...
стените й са ръбести,
кървящи дирите
и стенат възлите,
завързани във мен.
Не дишам, не живея,
и умирам, със всеки ден
и час... дъхът ми спира.
Прости ми, Боже!
Нека спрат водите буйни!
Прииждаща, реката се разлива
по тялото ми, а душата
път нийде не намира.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
