***
Как не искам да нахлува в кръвта ми,
да изхвърля във коша подредените мисли,
да побърква до стон всеки трепет на пулса ми,
да ме праща по пътеките, кривите...
да се сепва във мен като струна опъната
с изтъняла въздишка - да ме кърши във дланите,
после ноти събрала от мен и зазвъннала,
да се къса в най-тихия шепот на думите...
Никак, никак не искам да вали като дъжд
и да прогниват очите ми от мухъл и влага,
та нали я погребах и бях ù сложила кръст,
как по вените мои си чертае пътека...
Ако още не съм, днес към теб ще извикам -
опази ме от тази любов, тя е огън и взрив.
Пепели ми душата и не мога да бягам,
и зная, че не съм права, нито някой е крив.
Иде тя със очите на онзи - безпътния вятър,
дето двойни салтата върти във корема ми...
и след нея във шепа се сбира животът ми
с окуцелите спомени само останали.
Казваш - изборът мой е и че мога сама
своя път сред пустини безводна да диря.
Ала може ли една влюбена във вятър жена
да прекрачи посоките, без да се спира...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
