* * *
Така те пих до дъно и несвяст,
че бързеят ми завидя за тази дързост.
Разплиска ме по брегове от листопад,
за да потъна в мъжката ти гордост.
Удавена от непокорната си нежност
към всеки спомен - късчета от мен,
оставих се да тъна във омая,
но времето не се завърна с теб.
И затова разпуснах си косите
пред сърпове на жарко лято.
Две плитки, като две ръкойки,
се разпиляха с есенното ято.
Къде ли ще заровиш пак лицето си,
потърсиш ли косите ми, с любов надъхани.
Какво ли ще намерят дланите ти,
щом дръпна моите - дъждовни от сълзи?
... и по-добре не се завръщай никога,
че всякоя любов все нейде свършва.
А моята несретница е луднала
и още помни твоите очи...
как лудваха сред огнени порои,
удавени във моите зеници.
Любов ли беше, дявол да я вземе.
Порой ли беше, нека вече стихне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
