* * *
Аз съм най-голямото момче
на майка ми - безбожна.
Затуй се върнах сред море
да търся мида. И под ножа
съзрях - блестяха две очи
целувани с насмешка - болка.
Преди да се родя, роди
смъртта на брат ми, тъй жестока.
А можех аз да съм в пръстта.
Над нея майка ми се смее.
Най-влюбената тишина
зарад живота спря да пее.
Невероятното сред тази смрад,
наричана грижовно памет,
опитвам се да бъда гад
избързал в дъното на завет.
Избързал, но прозрял в мечти -
остатъка е страшно бреме.
Тежи! Научи се да бди
в придатъка наричан време.
И в жалкия, вечерен хлад
ръка безбожно ме погали.
Боли ме, мамо! Стъпил в хлад
износвам си мечтите - рани.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марин Лазаров Всички права запазени
