И ехото разказваше

едва, една история позната...

Там, на асфалта,

в праха,

белокоса  женица  седеше,

от кофата за смет

храна

в торбата

събираше,

редеше,

че отново вечерта

неин гост ще е глада.

Какво ли си мисли?...

А имала дом, приятели, пари.

Но както понякога става, уви,

изстрел в грешна посока

предначертава съдбата.

Клетата старица

бе приела свойта участ тъжна.

Безутешна,

сам сама остава...

Тъй се нижат дните...

Добри хора при нея се спират,

хляб й подават,

а другите просто я подминават.

Черен дъжд заваля...

В калта,

сгушена на две,

сиротна душа с усмивка блага,

своя път

към истинския дом

извървя.

И никой от нас за жалост

не знае

какъв ще бъде последният му час,

дали в бедност ще ридаем,

или ще сме богати,

с хора

обични

край нас.