Подкупени очи, подкупени сърца
изпълняват мисията си "живот".
Едно дете с безброй лица,
а какво остава за един цял свят.
На мъртвите ли пада се честта
да са арбитри в земните ни спорове,
където сблъскваме се с миризмата на потта,
потекла от умората на дните ни,
приличащи един на друг,
като маслини по дърветата -
черни и горчиви.
Един отличаващ се среднощен звук
припомни ми за чашата със ментата
на масата от дървени слова,
които аз и ти създадохме.
И продължаваме да тънем в самота
на мисли неизказани.
© Полина димова Всички права запазени